Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Дадохме много жертви — предимно в градските боеве, — най-вече заради некачествени боеприпаси. Тези патрони бяха по-стари от нас; някои от тях лежаха в сандъци под снега и дъжда още от времето, когато Сталин е отронил последния си дъх. Никой не можеше да е сигурен, че оръжието му няма да засече точно в момента на нападение от страна на зомбитата. А в трийсет и втора мотострелкова дивизия това доста често се случваше.

Армията ни не беше организирана и стегната като вашата. Не владеехме нито плътните ви малки карета тип „Радж-Сингх“ нито икономичната бойна тактика „един изстрел — един убит“ Нашите сражения бяха хаотични и кървави. Обстрелвахме противника с едрокалибрени картечници като старата „Дашка“ 170 170 Приета на въоръжение през 1938 г., големокалибрената картечница ДШК („Дегтярёва-Шпагина крупнокалиберный“) се изявява като едно от най-мощните колективни огневи средства на съветската пехота по време на боевете с немската армия в периода 1941–1945 г.. Използвана е с еднакъв успех за стрелба по леко бронирани земни, водни и въздушни цели. — Б.пр. , обливахме го с огън от вехти огнехвъргачки, засипвахме го с град от ракетите на Катюшите и го газехме с веригите на праисторическите танкове Т-34. Естествено, това беше крайно неефективно и разточително, ето защо не е никак чудно, че давахме прекалено много ненужни жертви.

Първата голяма битка се разигра в Уфа. Оттогава насетне спряхме да влизаме в градовете. В тези първи месеци научихме много неща — особено докато се юрвахме презглава сред развалините след дългите часове на жесток артилерийски обстрел, отвоювайки район след район, къща след къща, стая след стая… Всичко това беше съпътствано от твърде много зомбита, твърде много засечки и твърде много ухапани войници.

За разлика от вас, ние не разполагахме с Л-таблетки 171 171 Л-таблетки (съкратено от „Летални таблетки“) — капсула с отрова или друго вещество, причиняващо смърт, отпускана на американските войници в случай на заразяване по време на Z-тата световна война. — Б.а. . Единственото средство за избавление от инфекцията беше куршумът. Но кой да натисне спусъка? Само не и другите войници. Убийството на боен другар, дори и да е заразен, прекалено силно напомняше за децимацията. Каква ирония, а? Та нали именно децимациите дадоха на войниците ни сила и дисциплина да направят всичко — всичко, с изключение на това. Да помолиш или да заповядаш на един боец да убие друг — това значеше да пресечеш границата, отвъд която още тлеят въглените, заплашващи да разпалят поредният метеж.

Първоначално отговорността бе възложена върху ръководството, офицерите и старшите сержанти. Струва ми се невъзможно да се измисли по-ужасно решение на проблема. Всеки ден да гледаш в очите тези хора — тези момчета, за които носиш отговорност, с които се сражаваш рамо до рамо, с които делиш хляб и одеяло… Тези момчета, чийто живот спасяваш… и които спасяват твоя живот. Кой ще е в състояние да се съсредоточи над непосилното бреме на командването, след като веднъж е извършил подобна постъпка?

Постепенно започна да ни прави впечатление, че полевите ни командири започват да деградират. Да пренебрегват дълга си, да пиянстват, а по-късно — и да се самоубиват. От един момент нататък стана страшно, понеже самоубийствата сред началството взеха да придобиват характер на епидемия. Нашата дивизия изгуби четирима опитни командири, трима младши лейтенанти и един майор — и всичко това по време на първата седмица на първата ни голяма кампания. Двама лейтенанти се застреляха — единият веднага след убийството на заразен, а другият по-късно същата вечер. Третият взводен командир си избра малко по̀… как да го нарека… „пасивен“ метод, който нарекохме „самоубийство в бой“ Той съвсем преднамерено се хвърляше в най-опасните мисии и се държеше по-скоро като безразсъден редник, отколкото като отговорен водач. Загина, докато се мъчеше да се справи с десетина изчадия, въоръжен само с щик и нищо друго.

А майор Ковпак сякаш изчезна вдън земя. Никой не помнеше кога точно се изгуби. Знаехме само, че нямаше как да е станал жертва на зомбитата. Районът беше чист и никой — абсолютно никой — не напускаше периметъра без подходящ ескорт. Вътре в себе си обаче всички се досещахме какво се е случило. Полковник Савичев официално заяви, че майорът е бил изпратен на далечна разузнавателна мисия, от която не се е върнал. Полковникът дори го препоръча за Орден за Заслуги към Родината първа степен. Хорската мълва обаче не може да бъде озаптена, а за бойния дух на едно подразделение няма нищо по-страшно от вестта, че някой от офицерския състав е дезертирал. Да ви кажа честно, не го обвинявах — нито тогава, нито сега. Ковпак беше свестен човек и силен лидер. Преди кризата беше воювал три пъти в Чечня и веднъж в Дагестан. Когато мъртвите започнаха да възкръсват, той не само предотврати метежа в своя отряд, но и поведе всички пешком, с цялото им там снаряжение и носилките с ранените, от Курта в планините Салиб чак до селцето Манаскент на брега на Каспийско море. Преодоляването на това разстояние им отне шейсет и пет дни, по време на които отрядът премина през трийсет и седем сериозни схватки! Трийсет и седем, представяте ли си? Майорът преспокойно можеше да стане инструктор — беше заслужил това право — и между другото Ставката 172 172 Ставката на Върховното главно командване (понякога наричана накратко Ставка или СВГК) е висшият орган, стоящ начело на съветската армия в борбата срещу Нацистка Германия и съюзниците и от Тристранния пакт в периода 1941–1945 г. — Б.пр. дори му го предложи на базата на изключителния му боен опит. Той обаче отказа и пожела възможно най-скоро да бъде върнат обратно на фронта. И ето че сега този герой беше станал дезертьор. Хората го нарекоха „Втората децимация“ — в онези дни почти всеки десети офицер избираше да сложи край на живота си — и тази децимация за малко да опропасти всичките ни усилия.