Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Сериозно?

Мразех ги. Нещо повече, презирах ги. Смятах ги за мръсни, вонящи торби с глисти, които само ръсят слюнки, опитват се да изчукат крака ви и пикаят по килима. Господи, колко ги ненавиждах! Бях от онези хора, които ви идват на гости и за нищо на света няма да погалят кучето ви. На работа се подигравах на всички колеги, на чиито бюра забелязвах снимки на домашните им любимци. Бихте ли предположили кой е онзи тип, който ви заплашва, че ще се обади на службата за контрол над домашните любимци, когато вашето пухче лае нощем?

(Сочи себе си.)

Това бях аз. Живеех на една пряка от зоомагазин. Всеки ден на път за работа минавах покрай него и се чудех как така тези сантиментални, антисоциални смотаняци са склонни да хвърлят толкова много пари за едни уголемени, лаещи версии на хамстерите. По време на Голямата паника живите мъртъвци започнаха да се тълпят около въпросния зоомагазин. Не знам къде се беше запилял собственикът, но животните бяха останали вътре. Чувах ги от прозорците на спалнята си. Цял ден, цяла нощ… Някакви си кутрета, родени преди броени седмици… Изплашени мъничета, чието скимтене навярно бе зов за помощ, адресиран към майките им или който там се отзове…

Чувах ги как умираха. Едно след друго, от жажда. Нямаше кой да им сипва вода, нали разбирате? Зомбитата не можеха да проникнат вътре. Когато най-сетне реших да избягам, живите мъртъвци продължаваха да се тълпят пред вратата на зоомагазинчето… Какво можех да сторя аз? Нито имах оръжие, нито бях обучен да се бия… Не, просто нямаше как да им помогна. Та аз не можех да помогна на себе си, камо ли пък на тях… Нима можех да направя нещо? Каквото и да било?

(Мейз въздъхва в съня си. Дарнъл продължава нежно да я гали.)

Е, оказа се, че мога.

(Хората в това стихийно възникнало поселище живеят в най-примитивни условия. Тук няма нито електричество, нито течаща вода… Зад стената, направена от отсечени в околността дървета, една до друга се гушат схлупени колиби. Най-малката от тях принадлежи на отец Сергей Рижков. Цяло чудо си е как този престарял свещеник е все още жив. Походката му свидетелства за множество военни и следвоенни рани. По време на ръкостискането забелязвам, че всичките му пръсти са счупени. А когато старецът се усмихва, виждам, че и малкото зъби, които не са му избили, са изгнили и почернели.)

За да разберете как точно се превърнахме в „религиозна страна“ — и как тази страна всъщност води началото си от човек като мен, — първо трябва да проумеете същността на нашата война срещу живите мъртви.

Както и в редица други конфликти, и този път най-важният ни съюзник се оказа Суровата зима. Хапещият студ, който се усили още повече, когато небето над планетата помръкна, ни даде време, за да се подготвим за освобождаването на отечеството. За разлика от Съединените щати ние водехме война на два фронта. От запад имахме естествената преграда на планината Урал, а от югоизток ни връхлитаха азиатските пълчища. В Сибир положението се беше стабилизирало, ала и там не беше безопасно. От Китай и Индия не спираха да прииждат бежанци, а голяма част от замръзналите твари се размразяваха напролет. (Между другото, това продължава и до днес.) Имахме вопиюща нужда от мразовитите зимни месеци, за да реорганизираме военните си сили, да наложим ред сред населението и да разпределим големите си запаси от военно снаряжение.

Ние не разгърнахме мащабно военно производство като някои други държави. В Русия нямаше Департамент по стратегически ресурси; нямахме никаква промишленост, а само най-необходимото, за да нахраним хората и да им помогнем да оцелеят. За сметка на това имахме наследството на военнопромишления комплекс на една от най-могъщите страни в света. Зная, че на Запад сте се смеели над „съветската лудост“: „Параноичните Иванушки произвеждат танкове и оръдия, а народът им иска коли и масло.“ Да, Съветският съюз може и да беше изостанал и неефективен, а икономиката ни се сгромоляса под тежестта на военното съревнование със САЩ, ала когато Родината Майка ни призова, именно това спаси децата й.

(Той посочва избелелия плакат на стената. На него се вижда призрачният образ на стар съветски войник, който се навежда от небесата и подава автомат на благодарно руско детенце. Отдолу пише на руски: „Спасибо, дедушка!“ 168 168 „Благодаря ти, дядо!“ (рус.). — Б.пр. )

Служих като армейски свещеник в трийсет и втора мотострелкова дивизия. Това бе подразделение от категория „Д“ — поради тази причина ни даваха снаряжение от четвърти клас, най-старото в целия арсенал. Със своите ППШ и трилинейки 169 169 ППШ-41 или само ППШ (съкращение от „Пистолет-пулемет Шпагина“ — „картечен пистолет на Шпагин“) е автомат, създаден през 1941 г. от Георги Семьонович Шпагин. Това е едно от най-масово произвежданите автоматични оръжия на Втората световна война и е емблематично за Червената армия от този период. Винтовката на Мосин (известна още като винтовка Мосин-Наган, трилинейна винтовка или трилинейка) е магазинна винтовка, създадена от С. И. Мосин през 1891 година. Активно се използва от 1891 г. до 1960 г., отначало в Руската империя, после в Съветския съюз и редица други страни, вкл. и в България. Названието „трилинейка“ произлиза от калибъра, който е равен на три линии (стара руска мярка за дължина). — Б.пр. приличахме на излезли от филм за Великата отечествена война. Можехме само да си мечтаем за вашите красиви нови бойни униформи. Ние носехме рубашките на нашите дядовци — груби, плесенясали и проядени от молци, които изобщо не пазеха от студа и предлагаха нулева защита срещу ухапвания.