Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Опитахте ли се да им помогнете? Да им дадете храна или вода, да ги вземете на буксир…

Накъде? Дори да бяхме предположили, че някъде все още са останали безопасни пристанища, капитанът нямаше право да подлага на риск мисията ни. Можеше да открият присъствието ни, а това беше недопустимо. Не знаехме кой има радио и кой може да чуе сигнала. Ами ако са ни обявили за преследване? Да не забравяме и другата голяма опасност — живите мъртъвци. Срещнахме множество заразени кораби, на чиито палуби екипажите все още се бореха за живота си, ала на повечето бяха останали само зомбита. По едно време край брега на Дакар, Сенегал, забелязахме луксозен пътнически лайнер на име „Нордик Експрес“, чиято водоизместване беше четирийсет и пет хиляди тона. Оптиката на перископите ни се оказа достатъчно мощна, за да видим всеки кървав отпечатък по прозорците на балната зала и всяка муха, кръжаща около човешките останки на борда. Немъртвите изчадия падаха в океана на всеки няколко минути. Навярно бяха забелязали нещо в далечината — нисколетящ хеликоптер или някаква друга „примамка“ — и се опитваха всячески да го достигнат. Гледката ме наведе на една интересна мисъл. Ако изплаваме на неколкостотин метра от лайнера и ги подмамим към себе си, можехме да изчистим палубата на „Нордик Експрес“ без нито един изстрел. Кой знае какво бяха взели пътниците му със себе си? Нищо чудно лайнерът да се окажеше дрейфуваща плаваща база. Изложих идеята си пред старшия помощник и двамата заедно отидохме при капитана.

Той какво ви каза?

„Категорично не!“ Нямало как да разберем точния брой на зомбитата на борда на пътническия кораб. Нещо по-лошо — посочи към екрана, където мъртъвците падаха зад борда.

— Вижте — каза капитан Чън. — Не всички потъват. Действително беше така. Някои от възкръсналите твари носеха спасителни жилетки (вероятно ги бяха облекли още преди да се трансформират), а други се бяха подули от газове заради напредналия стадий на разложение. Тогава за първи път видях дрейфуващо зомби. Още тогава трябваше да се сетя, че това няма да е изолиран случай. Даже само десет процента от бежанските плавателните съдове да бяха заразени, това всъщност представляваше десет процента от няколкостотин хиляди кораба. Тоест — във водата имаше милиони зомбита. Не бяха редки и случаите, когато някоя от старите черупки потъваше и се озоваваше на морското дъно. Особено след някоя буря; тогава живите мъртъвци застилаха морето чак до хоризонта… И вместо от морска пяна, вълните вече се състояха от озъбени глави и протегнати ръце. Веднъж тъкмо бяхме издигнали търсещия перископ и видеосигналът показваше единствено някаква сиво-зеленикава мътилка. Отначало решихме, че оптиката нещо се е повредила, но после се оказа, че горната част на съоръжението буквално е пронизала гръдния кош на едно от зомбитата. Направи ми впечатление, че изчадието продължаваше да се гърчи и едва ли е престанало, след като прибрахме перископа. И ако заразата бе проникнала във вътрешността на подводницата…

Но нали сте били под водата! Как инфекцията би могла да…

В момента на изплаването на подводницата някой от мъртъвците можеше случайно да се озове на палубата или още по-лошо — на мостика. Сега ще ви разкажа какво се случи веднъж. Отварям значи люка и изведнъж нечия воняща, подпухнала от водата зеленикава ръка се стрелна към мен и ме сграбчи за яката. Изгубих равновесие, залитнах върху вахтения офицер и се приземих върху палубата заедно с откъснатия разложен крайник. В същото време над мен на фона на отворения люк се открои бившият притежател на ръката. Извадих пистолета си и стрелях, без да губя нито секунда за размисъл. Моментално бяхме обсипани от дъжд от кости и късчета мозък. Извадихме късмет… ако някой от нас имаше отворена рана, не се знаеше какво ще се случи. Тогава съвсем заслужено ми наложиха наказание. От този миг нататък винаги проверявахме внимателно откритите части на подводницата, преди да отворим някой люк, и средно веднъж на всеки три пъти откривахме зомбита, пълзящи по корпуса на атомния ни ракетоносец.

В онези дни само наблюдавахме и се вслушвахме в околния свят, получавайки информация от гражданския радиоефир и дори от сателитните телевизионни канали. Картината не беше никак радостна. Цели градове и страни умираха. Чухме последното радиопредаване от Буенос Айрес, после узнахме за евакуацията на Япония… Имахме откъслечни сведения за бунтове в руските войски. Получихме сведения за „ограничен атомен конфликт“ между Иран и Пакистан и това ни хвърли в потрес, понеже винаги бяхме смятали, че или вие, или руснаците първи ще натиснете копчето. От Китай не постъпваше никаква информация — нито нелегални транслации, нито официални правителствени сводки. Опитвахме се да засечем военноморските комуникации, ала се оказа, че след отплаването ни кодовете са променени. Не беше ясно дали присъствието на китайските военни кораби е заплаха за нас — още не знаехме дали ни преследват, или не, — но пък за сметка на това служеха като доказателство, че не целият ни народ е загинал в стомасите на живите мъртъвци. На този етап от заточението ни се радвахме на всяка новинка.