Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Подобие на какво? На активно общуване или на пасивно наблюдение?

Последното. Старецът знаеше, че картината на Сун и нашите тягостни размишления са провокирани от продължителната изолация. Единственият начин да се пресекат опасните мисли бе да се заменят предположенията с реални факти. Бяхме отрязани от света в продължение на почти сто денонощия. Всички искаха да узнаят какво става по света, дори и действителността да бе тъй мрачна и безнадеждна като творбата на Сун.

До този момент за случващото се отвъд очертанията на подводницата знаеха само нашият сонарен офицер и екипа му. Те слушаха морето. Теченията, „биологичните същества“ (тоест рибите и китовете), тихия шум на витлата на другите плавателни съдове… Вече споменах, че се бяхме озовали в най-отдалечените кътчета на океана и съвсем целенасочено си бяхме избрали район, където няма да бъдем засечени. През последните месеци обаче колегите от сонарния екип зафиксираха увеличаващо се количество на случайните контакти. Както изглежда, на повърхността вече имаше хиляди кораби — при това такива, чиито сигнатурни профили не съвпадаха с онези от компютърната ни база данни.

Капитан Чън ни нареди да изплаваме на перископна дълбочина. Антената-мачта се издигна нагоре и тутакси започна да приема стотици радарни сигнатури, а радиото се задръсти от многобройните сигнали. Не след дълго перископите — главният и търсещият — излязоха на повърхността. По филмите е малко по-различно — човек изтласква нагоре една тръба, разтяга странично разположените ръчки и гледа във визьора. Долните части на нашите перископи изобщо не проникваха във вътрешния корпус на подводницата; всеки бе снабден с видеокамера, чийто сигнал се предаваше на мониторите в командната рубка. Не можехме да повярваме на очите си! Явно хората толкова силно искаха да избягат от заплахата на сушата, че излизаха в морето буквално с всяка черупка, която бе попаднала пред очите им! Танкери, товарни кораби, круизни лайнери… Влекачи, помъкнали дълги баржи, корабчета на подводни криле, рибарски шхуни…

В следващите няколко седмици забелязахме и десетки военни кораби, всеки от които можеше да открие присъствието ни, ала явно изобщо не им беше до нас. Знаете ли американския самолетоносач „Саратога“? С очите си видяхме как го влачат на буксир през Южния Атлантик. Самолетната му палуба беше превърната в цяло градче, осеяно с палатки. По някое време мярнахме и един ветроходен кораб, който ми заприлича на английския „Виктъри“ 125 125 Линеен кораб първи ранг от Кралския флот на Великобритания. Спуснат на вода на 7 май 1765 г. Въоръжението му се състои от 104 оръдия. Участвал в множество морски сражения, в това число и в Трафалгарската битка, по време на която на борда му адмирал Нелсън е смъртно ранен. — Б.пр. , порещ вълните под гората от плющящи платна. Зърнахме и „Аврора“ — знаменития крайцер от началото на двайсети век, чиито оръдейни изстрели са възвестили началото на руската болшевишка революция. Никаква представа обаче си нямам как са го изкарали от Санкт Петербург и откъде са намерили толкова въглища за парните му котли.

Преброихме и голямо количество очукани и ръждясали корита, които би следвало отдавна да са излезли в пенсия — гемии, фериботи и лихтери, прекарали цялата си кариера в спокойни езера или плитки реки, както и каботажни съдове, които навярно никога преди не са се отклонявали от спокойните маршрути на крайбрежните рейсове. Видяхме и плаващ сух док с размерите на преобърнат небостъргач, на чиято палуба бе издигнато строително скеле, служещо като временно жилищно съоръжение. Докът се носеше безцелно сред вълните. Не знам как тези хора бяха оцелели… ако изобщо бяха оцелели. И това не беше единственият дрейфуващ кораб; на много други или им беше свършило горивото, или двигателите им бяха повредени и не работеха.

Зърнахме и множество по-малки частни лодки, яхти и платноходки, част от които бяха привързани заедно, подобно на гигантски салове, плаващи заникъде… Както и истински салове, направени от греди, трупи или автомобилни гуми. Натъкнахме се и на „морски коптори“, издигнати върху стотици чували за смет, напълнени с опаковъчни стиропорови стърготини. Това ми напомни за „пинг-понговата флотилия“ на бежанците, които по времето на Културната революция на Мао се опитвали да доплават до Хонконг върху чували, пълни с топчета за пинг-понг.

Съжалявахме тези хора, понеже знаехме каква съдба ги очаква. Да се озовеш в средата на океана и да загинеш от глад, жажда, слънчев удар или от самото море… Офицер Сун го наричаше „голямата регресия на човечеството“ „Дошли сме от морето — казваше, — а сега бягаме обратно към него.“ Да, точната дума беше „бягаме“. Тези хора явно не се замисляха какво ще правят, когато намерят тъй жадуваната „безопасност“ сред вълните. Просто бяха решили, че е по-добре да са тук, отколкото да бъдат разкъсани на брега. И в паниката си изобщо не разбираха, че само отлагат неизбежното.