Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Близките ви знаеха ли какво точно се готви?

Не мисля. Всеки член от екипажа бе получил строги заповеди да пази в тайна мисията ни. Ако в министерството на държавната сигурност имаха и най-бегла представа за онова, което ни предстоеше, живите мъртъвци щяха да се окажат най-малкия ни проблем. Високата степен на секретност ни принуждаваше да отплаваме точно по график. Капитан Чън искаше да изчакаме закъснелите роднини на екипажа, които по всяка вероятност се намираха само на няколко дни или даже часове път! В същото време обаче знаеше, че така ще изложи на опасност целия план, и поради тази причина даде заповед за отплаване. Капитанът се опитваше да скрие чувствата си — в интерес на истината, мисля, че се справяше доста добре, — обаче зърнах болката в очите му, докато отдалечаващите се светлинки на Циндао се отразяваха в тях…

Накъде се отправихте?

В началото се насочихме към предварително набелязания сектор за патрулиране, за да не възникнат никакви подозрения… А после поехме по секретния си маршрут.

За нов дом — най-малкото на този етап — и дума не можеше да става. По това време заразата се беше разпростряла по всички кътчета на планетата. Нито една неутрална страна, колкото и далече да се намираше, не можеше да ни гарантира безопасност.

А защо не отплавахте към Америка или някоя друга западна страна?

(Той ме пронизва с хладния си поглед.)

А вие бихте ли го направили? Не забравяйте, че става въпрос за атомен подводен крайцер от клас „Дзин“, на чийто борд имаше шестнайсет балистични ракети JL-2, всяка от които носеше четири бойни глави със заряд от по деветдесет килотона… Все едно бяхме една от световните ядрени суперсили — разполагахме с достатъчно сили, за да превърнем в прах цели мегаполиси с едно завъртане на ключа. Бихте ли подарили тази мощ на друга страна… на единствената страна на планетата, която бе използвала атомно оръжие срещу врага си в пристъп на злоба? Повтарям за последен път — ние не бяхме предатели. Колкото и престъпно или безумно да беше ръководството ни, ние продължавахме да служим на китайските военноморски сили.

Значи сте останали сами…

Съвсем сами. Без дом, без приятели, без безопасно пристанище… „Адмирал Джън Хъ“ беше за нас цялата Вселена — небе, земя, слънце и луна.

Навярно ви е било доста тежко.

Първите няколко месеца минаха като при обичайно патрулиране. Подводните ракетоносци са проектирани да се крият успешно от враговете и ние правехме точно това. Движехме се на голяма дълбочина, без да афишираме присъствието си. Нямахме представа дали и нашите собствени подводници не бяха инструктирани да ни открият. Съдейки по всичко обаче, правителството ни си имаше предостатъчно други грижи. Въпреки това екипажът ни редовно провеждаше занятия по боева подготовка и обучавахме цивилните в изкуството да прикриват присъствието си. Командирът на подводницата дори направи столовата звуконепроницаема, за да служи едновременно като класна стая и занималия за децата. Децата, особено най-малките, нямаше как да разберат какво става. Повечето от тях бяха дошли със семействата си от сериозно инфектирани райони и едва бяха оцелели. Единственото, което знаеха, беше, че чудовищата вече ги няма и населяват само кошмарите им. И че тук са на сигурно място и нищо друго няма значение. Нима можехме да желаем нещо повече на фона на онова, което се случваше по света?

Имахте ли наблюдения върху развитието на кризата?

В началото — не. Първостепенната ни задача беше да се затаим, да се отдалечим на възможно най-голямо разстояние и от търговските морски пътища, и от патрулните сектори на подводниците… и нашите, и вашите. Междувременно анализирахме тенденциите и се опитвахме да прогнозираме развоя на събитията. Колко бързо се разпространява заразата? Кои държави са засегнати най-силно? Смята ли някой да използва атомно оръжие? Ако беше така, с всички ни беше свършено. На една засегната от радиоактивни частици планета можеха да оцелеят само зомбитата. Същевременно никой нямаше представа как въздейства радиацията върху мозъците на живите мъртъвци. Дали щеше да ги убие, превръщайки сивото им вещество на решето с множество злокачествени тумори? С обикновения човешки мозък би станало точно това, ала тъй като съществуването на зомбитата противоречи на всички закони на природата, откъде да знаем какво точно би се случило? В някои нощи, докато отмаряхме от дежурството си в каюткомпанията, разговаряйки тихо на чаша чай, изграждахме образите на изчадията — зомбита бързи като гепарди, зомбита пъргави като маймуни, зомбита с мутирали мозъци, които пулсираха и преливаха извън черепите им… Офицер Сун, командир на реакторния отсек, бе донесъл на борда акварелни бои и рисуваше град, превърнал се в руини… Уверяваше ни, че това не е някакво конкретно селище, но всички разпознаха зловещите останки на небостъргачите в района Пудун в Шанхай. Офицер Сун бе израснал именно там. Тъмночервеното зарево над хоризонта се открояваше на фона на черното небе на атомната зима. Пепелта се сипеше върху островчетата от отломки, издигащи се насред езерата от разтопено стъкло. В центъра на апокалиптичната картина се извиваше река — страшна зеленикавокафява змия, чиято глава се състоеше от хиляди преплетени тела: с напукана кожа, оголен мозък, стичаща се от костеливите ръце плът, зейнали усти и пламтящи в червено очи… Не знам кога офицер Сун започна да работи над картината си; помня само, че ни я показа едва три месеца след отплаването ни в открито море. Командирът на реакторния отсек така и не пожела да я покаже на капитан Чън. И имаше защо. Някой обаче явно се беше раздрънкал, понеже Старецът скоро обърна внимание на заниманията на нашия художник. На Сун му беше заповядано в свободното си време да рисува нещо весело и ободряващо, например летен залез над езерото… По-късно той ни показа своите „позитивни“ пейзажи и устрои нещо като изложба до един от люковете между херметизиращите прегради. Капитан Чън също така забрани воденето на негативни разговори в свободните от дежурство часове. Заяви, че затъването в мрачни предположения и догадки е „пагубно за бойния дух на екипажа“ Мисля, че точно поради тези причини капитанът реши да осъществи някакво подобие на контакт с външния свят.