В началото не можах да повярвам на ушите си. Да избягаме с атомна подводница? Това не беше само дезертьорство. Да се изнижем в разгара на войната, за да спасим жалките с кожи? Та това бе кражба от най-ценните ресурси на страната ни! „Адмирал Джън Хъ“ беше най-новата от трите подводници с балистични ракети на борда, които западът бе нарекъл „Тип 94“ 124 124 Производството на атомните подводници от т.нар. „Проект 094“ (клас „Дзин“) започва през 1999 година; всяка от тях носи по 16 балистични ракети „Дзюлан-2“ с радиус на действие 12 хиляди километра. — Б.пр.
. Беше дете на четирима родители — проектирана с помощ от руснаците, снабдена с технологии от черния пазар и плодовете на антиамериканския шпионаж и — да не забравяме — представляваше кулминацията на почти петхилядолетната история на Китай. Този подводен атомен крайцер бе най-модерната и най-мощна машина, създавана някога от страната ни. И да я откраднем ей така, все едно беше спасителна лодка от кораба „Китай“, бе просто недопустимо. Единствено личността на капитан Чън и неговият дълбок, фанатичен патриотизъм ме убедиха, че нямаме друг избор.
Колко бреме ви отне подготовката?
Три месеца. Беше същински ад. Циндао, нашето пристанище, се намираше под непрекъсната обсада. За поддържането на реда ни изпращаха все нови и нови армейски подразделения, които с всеки следваш път ставаха все по-лошо въоръжени и все по-зле обучени… Някои от командирите на корабите трябваше да отдават заменимите си членове на екипажа за нуждите на бреговата охрана. Периметърът ни беше подлаган на атаки буквално всеки ден. И в тези ужасни условия ние трябваше да подготвяме подводницата за отговорната й мисия. Предполагахме, че става дума за обикновено патрулиране, което няма да се различава кой знае колко от стандартните планови процедури… Тайно товарехме на борда необходимите запаси и уреждахме качването на роднините си.
Роднините си?
Да, това беше основният момент от плана ни. Капитан Чън знаеше, че членовете на екипажа няма да напуснат пристанището, ако с тях не тръгнат и семействата им.
И как успяхте да го направите?
Кое? Да ги открием или да ги качим на борда?
И двете.
По-трудно беше да ги открием. Семействата на повечето от нас бяха разпръснати из цялата страна. Направихме всичко възможно, за да се свържем с тях — уреждахме ремонта на телефонните линии или изпращахме вест с армейските подразделения, движещи се в нужното направление… Текстът на съобщението беше винаги един и същ — скоро потегляме на разузнавателна експедиция и присъствието на семействата на членовете на екипажа е необходимо за церемонията. Друг път прибягвахме до по-крути мерки — например обявявахме, че еди-кой си наш родственик е на смъртно легло и иска спешно да ги види… Повече не бяхме способни да сторим. На никой от нас не се разрешаваше да тръгне сам да ги издирва; беше твърде рисковано. За разлика от вашите подводници, нашите разполагаха само с по един екипаж. В морето е необходим всеки моряк. Съжалявах колегите си, понеже виждах как ги гризе агонията на мъчителното очакване… Лично аз имах късмет, че жена ми и децата…
Децата? Мислех, че…
Че ни е разрешено да имаме само по едно дете? Законът беше променен няколко години преди войната и така се намери практическо решение на проблема с небалансираното население, резултат от рестриктивните демографски програми „едно семейство — едно дете“… Имах две близначки. Бях късметлия. Съпругата ми и децата вече се намираха в базата, когато започнаха неприятностите.
Ами капитанът? Той имаше ли семейство?
Съпругата му го бе напуснала още в началото на осемдесетте. Голям скандал, особено за онова време… И досега се чудя как успя да спаси кариерата си и да отгледа сина си.
Имал е син? Той беше ли на борда на подводницата?
(Дзю избягва да отговори на въпроса ми.)
Най-тежко за останалите беше напрегнатото очакване. Хората знаеха, че дори близките им да успеят да се доберат до Циндао, няма никаква гаранция, че ние няма да сме отплавали междувременно. Представете си какво чувство за вина ги терзаеше. Молите роднините си да дойдат при вас, напускайки относително безопасното си убежище, и за какво? За да се наредят на кея и да помахат за сбогом подире ви…
Каква част от тях дойдоха?
Повече, отколкото очаквахме. Качихме ги на подводницата през нощта, след като ги облякохме във военноморски униформи… А някои — предимно малки деца и немощни старци — пренесохме в големи сандъци за провизии.
Читать дальше