Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Естествено, жителите на Малките Антилски острови не се сражаваха за интересите на кубинския народ, обаче жертвите им ни дадоха идеалната възможност да предявим своите условия. Всеки, който търсеше убежище, бе посрещан с една изключително популярна по тези географски ширини пословица: „Когато си под моя покрив, ще се подчиняваш на моите правила!“

Не всички бежанци бяха янки; имаше и латиноамериканци, и африканци, и жители на Западна Европа, най-вече от Испания, както и доста канадци (множество канадци и испанци бяха посещавали Куба или по работа, или на екскурзия)… Лично аз се бях запознавал с подобни хора още преди войната и ми беше направило впечатление, че са изключително мили и любезни; нищо общо с надменните източногерманци от ГДР от детските ми спомени, които се забавляваха, като ни подхвърляха вносни бонбони, и си умираха от смях, когато ние се боричкахме като плъхове за тях.

Естествено, най-голямата част от морските пришълци прииждаха от САЩ. Всеки ден идваха нови и нови — някои с големи кораби или луксозни частни яхти, а други — на самоделни салове, които пораждаха у нас иронични усмивки. Бяха наистина много — общият им брой надхвърляше пет милиона, тоест почти половината от нашето население… Още щом стъпеха на сушата обаче, те мигом попадаха под юрисдикцията на правителствената „Програма за карантинно преселение“.

Не бих нарекъл центровете за временно настаняване на пришълците „затворнически лагери“, понеже нямаха нищо общо с това, през което преминаваха нашите политически дисиденти. Имах един познат например, когото бяха обвинили в хомосексуализъм; разказите му за преживяното в затвора не биха могли да се сравнят с условията на живот и в най-суровия център за временно настаняване. Въпреки това обаче животът там не беше лесен. Всички бежанци, независимо от предишния им статут и професионалните им умения, бяха длъжни да работят по дванайсет-четиринайсет часа на денонощие. И то тежка, изнурителна работа — на полето, където трябваше да отглеждат зеленчуци на местата на някогашните плантации за захарна тръстика…

Добре че климатът беше на тяхна страна. Температурата падаше, небесата помръкваха… Майката-природа се оказа милосърдна към тях. За разлика от стражите. „Радвай се, че си жив! — крещяха те след всеки шамар или ритник. — Ако продължаваш да се оплакваш, ще те хвърлим на зомбитата!“ Носеха се слухове, че във всеки лагер има ужасни ями, пълни с живи мъртъвци, където хвърляха онези, които създаваха проблеми или просто гледаха да изклинчат от работа. Службите за държавна сигурност внедряваха своите агенти сред простото население, за да разпространяват уж „достоверни“ истории как непокорните имигранти бивали хвърляни с главата надолу в ямите, гъмжащи от немъртви изчадия. Това се правеше, за да се поддържа дисциплината в лагерите, ала в действителност тези разкази бяха пълни измислици… макар че и до днес сред хората циркулира мълвата за „белите от Маями“ По-голямата част от американските кубинци бяха посрещани с разтворени обятия. Аз самият имах родственици, живеещи в Дейтона, които бяха успели да се измъкнат на косъм от Щатите. Бас държа, че ако се съберат сълзите, пролети само в първите дни на многобройните роднински срещи, би се напълнило цялото Карибско море. Да не забравяме обаче, че първата вълна от постреволюционни имигранти се състоеше предимно от богатия елит, който беше процъфтявал при стария режим и бе прекарал остатъка от живота си в титанични усилия да преобърне с краката нагоре всичко онова, за което се бяхме трудили по времето на комунизма… Та така, като заговорихме за тези „аристократи“… Според мен няма никакви доказателства, че са ги сграбчили за тлъстите реакционерски задници и са ги хвърлили на зомбитата… Но ако пък случайно е станало така, силно се надявам сега да лижат топките на Батиста 119 119 Фулхенсио Батиста (1901–1973) — кубински военен лидер, генерал, политик и президент. Организатор на държавни преврати през 1933 и 1952 г. В резултат на Кубинската революция и навлизането на партизаните, водени от Фидел Кастро, Че Гевара и Камило Сиенфуегос, е принуден да избяга зад граница на 1 януари 1959 година. — Б.пр. в Преизподнята!

(Тънка усмивка на задоволство озарява устните му.)

Естествено, по никакъв начин не бихме могли да прилагаме подобни наказания върху вашите сънародници. Слуховете и заплахите това едно на ръка, но физическите действия… Ако потискаш твърде жестоко народа си — който и народ по света, — рискуваш народът да се надигне на бунт. Пет милиона въстанали янки? Недопустимо. И бездруго прекадено много военни бяха заангажирани в охраната на лагерите и точно там се коренеше успехът на цивилното американско нахлуване на Куба.