Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

След като изгубих зрението си, се бях научил да бъда винаги нащрек, докато се придвижвам. А зрящите често приемат ходенето като даденост, като нещо дяволски лесно и безопасно… и в същото време често се препъват в неща, които прекрасно виждат! И знаете ли защо? Защото същината на ходенето се корени не в очите, а в главата — в ленивия мисловен процес, атавизирал заради дългогодишната зависимост от зрителния нерв. За хората като мен всичко стои по съвсем различен начин. Още от юношеството си аз бях привикнал да внимавам за всички потенциални опасности и да пристъпвам предпазливо, буквално „следейки крачката си“, както обичате да казвате вие. Сега към другите заплахи просто се беше прибавила още една и нищо повече. Всеки път, когато потеглях на път, изминавах наведнъж не повече от неколкостотин крачки, след което спирах, ослушвах се и подушвах вятъра. Понякога дори прилепях ухо до земята, за да доловя още по-ясно дали някой или нещо се приближава към мен. Този метод никога не ме подведе. Нито веднъж не успяха да ме изненадат, нито пък — да ме хванат неподготвен…

Ами ориентацията на по-големи разстояния? Все пак сте нямали възможността да видите евентуален нападател от няколко километра…

Благодарение на нощния ми начин на придвижване зрението не играеше голяма роля и при евентуалната атака над мен, понеже всяка твар, намираща се на по-голямо разстояние, нямаше как да ме забележи. Нямаше нужда да се безпокоя, докато мъртъвците не навлезеха в моя… вие навярно бихте го нарекли „сензорен периметър“, обхващащ максималните граници на чувствителност на моя нос, уши, очи, пръсти на ръцете и краката… В най-хубавите дни, при добри атмосферни условия и благосклонно отношение от страна на Хаяджи 116 116 Хаяджи — бог на вятъра. — Б.а. , радиусът на тази зона се разширяваше до половин километър. В най-лошите се съкращаваше до трийсет или петдесет крачки. Това обаче се случваше доста рядко — само когато действително разгневявах ками, макар че не можех да си представя как. Без да го знаят, зомбитата също ми помагаха; всеки път ме предупреждаваха отрано за нападенията си.

Стенанията, които мъртъвците издаваха, щом забележеха плячката си, не само сигнализираха за скорошната им поява, но и ме информираха за посоката, разстоянието и точното местоположение на нападателя. Чувах стон, ехтящ над хълмовете, и знаех, че примерно след половин час или някъде там ще бъда навестен от някое изчадие. В подобни моменти се спирах и търпеливо се подготвях за атаката. Оставях на земята вързопа си, разтягах мускулите на ръцете и краката си, а понякога дори и си намирах място, където да поседя тихо и да се отдам на медитация. Нито веднъж не забравях да им се поклоня и да им благодаря за любезното предупреждение. Почти ми беше жал за горките безмозъчни твари, които изминаваха такъв път — бавно и методично, — само за да свършат с разцепен череп или прерязана шия.

Винаги ли убивахте противника си с първия удар?

Винаги.

(Замахва с въображаем икупасуй.)

Светкавично движение напред, без никакви замахвания. В началото се целех в основата на врата. После, когато времето и опитът усъвършенстваха уменията ми, започнах да нанасям удар ето тук…

(Посочва точката между челото и носа.)

Беше малко по-трудничко за изпълнение от обикновеното отсичане на главата, понеже костта на това място е доста твърда, но пък при добре нанесен удар унищожава мозъка от раз. Докато обезглавяването винаги изисква поне още едно движение, за да се разбие черепът.

Ами ако нападателите са повече? Това създаваше ли ви проблеми?

Да, но само в началото. Когато бяха повечко, често ме обкръжаваха. Първите ни схватки бяха малко… грозни и нечисти. Длъжен съм да призная, че тогава позволявах на емоциите да надделеят над разума. Бях тайфун, а не мълния. По време на един ръкопашен бой в „Токатидаке“ елиминирах четирийсет и един само за минута. После в продължение на две седмици не можех да изчистя дрехите си от телесните им течности. Обаче по-късно постепенно започнах да проявявам тактическа изобретателност и вече призовавах боговете на бойното поле. Подмамвах групите мъртъвци до основата на някоя висока скала, където можех да им строшавам черепите, като хвърлям камъни отгоре им. Друг път си намирах подходящи стръмни пътечки, където изчадията можеха да ме последват, но само в колона по един. Така задачата ми съвсем се улесняваше, защото трябваше единствено да ги събарям върху острите скали в подножието… Не пропусках да благодаря на духа на всеки камък, всяка канара или всеки водопад, който ги отнасяше към километровата си вертикална стена. Макар че, в интерес на истината, доста рядко прибягвах до последния способ, защото после ми костваше много време и усилия да открия трупа.