Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

И действително стана нещо подобно. Една утрин сънят ми наистина бе прекъснат от нечия неочаквана поява, само дето не ставаше въпрос за група смеещи се хлапета… Не, не прибързвайте със заключенията, защото не беше и един от онези.

Натрапникът, дръзнал да наруши отшелничеството ми, не беше човешко същество, а мечка. Една от многото кафяви „хигума“, бродещи сред гъстите дъбрави на Хокайдо. Тези зверове бяха мигрирали от полуостров Камчатка и бяха запазили свирепостта и могъщата сила на сибирските си събратя. Неканеният ми гост беше огромен; разбрах го по шумното му дишане, което също така ме информира, че хищникът се намира на не повече от четири-пет метра от мен. Надигнах се бавно от мястото си. Не изпитвах никакъв страх. На земята до мен лежеше верният ми „икупасуй“ — единственото, което можех да използвам като оръжие, стига да поискам, разбира се, и със сигурност щеше да ми послужи добре.

Но вие нямахте подобно желание…

Не. При мен не бе дошъл просто някакъв си гладен мечок. Това беше съдбата. Срещата ни се бе случила по волята на ками.

Кой е Ками?

Не кой, а какво. Ками са духовете, които населяват всяка фибра от съществото ни. Ние им се молим и ги почитаме с надеждата да бъдат благосклонни към нас и да ни дарят със своята благословия. Ками са същите онези духове, които подбуждаха собствениците на японските корпорации да освещават местата, където ще се строят новите им фабрики, а японците от моето поколение — да се кланят на императора, все едно е Бог. Ками е фундамент на „шинто“, което в буквалния смисъл означава „Пътят на Боговете“, а почитането и преклонението пред природата — един от неговите най-древни и свещени принципи.

Ето защо бях напълно убеден, че в този ден се върши божията воля. С доброволното си изгнание от света на хората и отшелничеството си сред дивата пустош аз бях осквернил чистотата на природата. Не стига, че бях обезчестил себе си, семейството си и страната си — като че ли това не беше достатъчно, ами и бях дръзнал да направя и следващата крачка: да обезчестя боговете. И те бяха изпратили палач, който да направи онова, което не смеех да сторя от толкова дълго време — да ме очисти от позора ми. Благодарих на боговете за милосърдието им. Не можах да си въздържа и се разридах, докато чаках гибелния удар.

Обаче той така и не последва. Мечката затаи диханието си, а след това нададе пронизително, почти по детски звучащо скимтене.

— Какво ти има? — обърнах се към тристакилограмовия хищник. — Хайде, довърши онова, за което си дошъл!

Мечката продължаваше да скимти като наплашено кученце, след което се втурна настрани с бързината на преследван от ловци звяр. Точно тогава долових стенанието. Обърнах се и напрегнах слуха си. Съдейки по нивото, на което се намираше устата на мъртвеца, определено беше по-висок от мен. Чух как единият му крак се тътри по влажната земя, а въздухът излиза с мляскащ звук от дълбоката рана, зейнала в гърдите му.

Чух как изчадието се протяга към мен, без да спира да стене, сграбчвайки пустия въздух. Успях да се изкопча от тромавите му движения и вдигнах своя икупасуй. Съсредоточих се върху онова място, откъдето се разнасяше стенанието. Замахнах и нанесох удара с неподозирана бързина. Съществото падна възнак, а аз нададох победоносен вик: „Банзай“!

Трудно е да опиша чувствата, които ме обзеха в този момент. В сърцето ми гореше пламъкът на яростта, а силата и храбростта бяха заличили срама, тъй както слънцето прогонва нощната тъма от небето. Изведнъж разбрах, че боговете са изпълнени с благоволение към мен. Мечокът бе изпратен не за да ме убие, а за да ме предупреди. Тогава още не разбирах каква е действителната причина за това, но знаех, че трябва да доживея до деня, когато тайната на божия промисъл ще се разкрие пред мен. Следващите няколко седмици се занимавах само с едно — с оцеляване. В съзнанието си бях разделил планинската верига Хидака на неколкостотин „читай“ 114 114 „Читай“ (яп.) — зона. — Б.а. . Във всеки „читай“ имаше безопасна зона — дърво или висока плоска скала; място, където спокойно можех да поспя без опасност от нападение. Отдъхвах си винаги денем, а нощем си набавях храна и ходех на лов. Не знаех доколко немъртвите твари са като хората и дали разчитат най-вече на зрението си, за да се ориентират, ала нямах намерение да им давам и най-незначително преимущество. 115 115 И досега е неизвестно доколко живите мъртъвци всъщност разчитат на зрението си. — Б.а.