Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Мощният прилив на адреналин ме накара моментално да се изпъна като струна. Старецът беше още на прага. Съдейки по вида му, беше се съживил съвсем наскоро. Той пристъпи към мен и аз понечих да отстъпя назад. Краката ми обаче още трепереха и не ми се подчиниха. Преди да проумея какво се случва, зомбито ме сграбчи за косата. Извърнах се рязко, опитвайки се да се освободя, ала мъртвецът притегляше неумолимо главата ми към зейналата си паст. За възрастта си старецът бе изключително силен; най-малкото, определено беше по-силен от мен. Костите му обаче се оказаха чупливи и аз дочух как хрущят, когато сграбчих ръката, която ме дърпаше за косата. Блъснах го в гърдите, той залитна назад и счупената му ръка се отдели от косата ми (е, с цената на няколко кичура, които продължаваше да стиска в немъртвите си пръсти)… В следващия момент съществото се удари в стената и снимките изпопадаха отгоре му, обсипвайки го с късчета стъкло. Той изрева и отново се насочи към мен. Направих крачка назад, мобилизирах силите си и го хванах за здравата ръка. После я извих зад гърба му, приклещих врата му с другата си ръка и с победоносен рев, какъвто не бях очаквал, че мога да издам, го изтиках на балкона и го изблъсках през парапета. Живият труп полетя надолу и падна тежко по гръб върху асфалта. Въпреки че тялото му бе сериозно изпотрошено, кръвожадните му очи не се отделяха от мен, а устата му не спираше да съска и ръмжи.

Някой тутакси заудря по вратата. Явно и другите сиафу бяха узнали за схватката ни. Вече действах изцяло по инстинкт. Втурнах се в спалнята на възрастния мъж и с едно движение издърпах чаршафите от леглото му. Казах си, че няма да ми трябват много; все пак трябваше да преодолея само три етажа… и ненадейно застинах досущ като хората, запечатани на снимките в хола. Вниманието ми бе привлечено от последната фотография, попаднала пред очите ми — самотна рамкирана снимка, висяща насред голата стена на спалнята. Черно-бяла, зърнеста семейна фотография. Майка, баща, малко момченце и този съшият старец — обаче доста по-млад и пременен във военна униформа. Той стискаше нещо в ръката си; когато осъзнах какво точно представлява, сърцето ми за малко да спре. Поклоних се на човека от снимката и едва ли не със сълзи на очи промълвих:

— Аригато!

Какво имаше в ръката му?

Малко по-късно успях да го открия. Беше на дъното на раклата в спалнята, под някакви купчини с бумаги и разпарцаливените останки от военната униформа от снимката. Ножницата беше позеленяла и акуловата кожа на ръкохватката бе заменена от обикновена, обаче стоманата на острието беше ярка като сребро. Изящна извивка, дълъг прав край и плоски широки линии, декорирани с „кику-суи“ — императорската хризантема… Определено майсторска изработка, подчинена на една-единствена цел — да сее смърт.

(Посочвам към меча, който стои до него, и лицето на Тацуми се озарява от широка усмивка.)

(Сенсей Томонага Иджиро разбира кой съм аз броени секунди преди влизането ми в стаята. Определено ходя, мириша и дори дишам като американец. Основателят на японското „Татенокай“ — или „Обществото за защита“ — ме приветства с поклон и ръкостискане, след което ме кани да седна пред него, сякаш съм негов послушник. Кондо Тацуми, вторият по ранг в Обществото след сенсея, ни приготвя чай, а после се разполага до възрастния си господар. Томонага започва интервюто с извинение за неудобството, което може да ми причини външният му вид. Безжизнените очи на сенсея са слепи още от юношеските му години.)

Аз съм „хибакуша“ Изгубих зрението си точно в единайсет часа и две минути на девети август хиляда деветстотин четирийсет и пета година по вашия календар. Стоях на връх Компира и следях за възможна въздушна заплаха заедно с още няколко момчета от нашия клас. Денят се случи облачен, ето защо по-скоро чух, отколкото видях бомбардировача B-29, който прелетя на доста малка височина за обичайна бомбардировка. Един-единствен „Б-сан“, по всяка вероятност на разузнавателна мисия… дори не си заслужаваше да докладваме за появата му. Едва не се засмях, когато съучениците ми се хвърлиха към укритието на близките окопи. За разлика от тях, аз останах на мястото си и не отделях очи от долината Ураками; надявах се да имам шанса да разгледам по-подробно американския самолет. Вместо него обаче зърнах ослепително ярък проблясък, последван от тъмнина. Вечна тъмнина. В Япония „хибакуша“ (или „оцелелите след бомбардировката“) заемат специално място в социалната стълбица. Към нас се отнасяха със съчувствие и печал — Възприемаха ни като жертви и герои, символи на трагичното минало, и почти нямаше партия, която да не ни използва в предизборната си кампания. В човешки план обаче не бяхме нищо повече от изгнаници. Нито едно семейство не би позволило на детето си да се ожени за нас. „Хибакуша“ бяхме нечиста кръв в неопетнения генетичен „онсен“ 112 112 Горещ естествен извор, който често се използва като обществена къпалня. — Б.а. на Япония. Аз дълбоко преживявах този позор, защото не само бях „хибакуша“, но и слепотата засилваше още повече непосилното бреме върху плещите ми.