Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Съзнанието ми най-накрая се проясни — може би за пръв път от много години насам, — и аз изведнъж разбрах, че надушвам миризма на дим и чувам далечни викове. Приближих се до прозореца и разтворих завесите.

Кокура бе погълната от Преизподнята. Навред бушуваха пожари, улиците бяха осеяни от разнебитени автомобили… а сиафу шестваха навсякъде. Гледах как разбиват вратите, как нахлуват в апартаментите и как изяждат хората, сгърчени в ъглите на стаите или на терасите. Виждах как хората скачат от прозорците, без значение на каква височина се намираха, предпочитайки да строшат краката и гръбнаците си, вместо да попаднат в лапите на немъртвата паплач. После отчаяните клетници лежаха обездвижени на асфалта и виеха в агония, докато живите трупове стесняваха кръга около тях… Един човек от отсрещния апартамент се опита да се защитава със стик за голф. Импровизираното му оръжие се счупи в главата на първото зомби, без да му причини никаква вреда, след което петима други мъртъвци повалиха мъжа на земята.

И в този миг… някой потропа на вратата. На моята врата. Ето така: (свива дланта си в юмрук и го размахва)„Бам-бам-бам!“ Направи ми впечатление, че ударите отекват в долната част на вратата, съвсем близо до земята. Наострих уши и долових, че онази твар надава зловещите си стенания от коридора.

Чух и други звуци, ехтящи от съседните апартаменти. От моите съседи; хората, които бях гледал да избягвам; хората, чиито лица и имена почти не си спомнях. Те крещяха, молеха се, боричкаха се и плачеха. Дочух гласа на младата жена от горния етаж, която зовеше някого по име и го умоляваше да спре, но после молбите й бяха погълнати от хора на кошмарните стенания. Блъскането по вратата ми се усили. Към кръвожадния ми гостенин явно се бяха присъединили и други сиафу. Опитах се да барикадирам вратата с мебелите от хола. Напразно. По вашите стандарти бихте казали, че апартаментът ни е доста оскъдно обзаведен. Вратата започна да пука. Виждах как се огъва и всеки момент ще поддаде. Разполагах само с няколко минути, за да избягам.

Да избягате? Но нали пред вратата са ви дебнели живите мъртъвци…

Точно така, ето защо единственият ми изход беше през прозореца. И оттам — към балкона на апартамента на долния етаж. Хрумна ми да си направя въже от чаршафи… (усмихва се стеснително)Бях чувал за това от един отаку, който беше изучавал историята на бягствата от американските затвори. Тогава за първи път използвах на практика натрупаните от мрежата знания. За щастие въжето издържа. Изпълзях успешно през прозореца и започнах да се спускам към долния етаж. Мускулите ми моментално се парализираха от усилието. Никога не им бях обръщал нужното внимание и сега те си отмъщаваха. Напрегнах волята си и се съсредоточих върху контрола на всяко свое движение, без да мисля за това, че се намирам на деветнайсетия етаж. Духаше отвратителен вятър, горещ и сух от многобройните пожари. Един от поривите му ме подхвана и ме запрати в стената. Така се ударих в бетона, че за малко да изтърва импровизираното си въже. После почувствах, че стъпалата ми напипват парапета на терасата, мобилизирах цялото си мъжество и се спуснах още метър-метър и нещо надолу. В крайна сметка се приземих на задника си, задъхан като локомотив и кашляйки от лютивия пушек. В същия миг до ушите ми достигнаха силни шумове от горния етаж — зомбитата бяха разбили вратата на семейното ни жилище. Погледнах към балкона ни и видях една глава; едноокият сиафу се опитваше да се провре в теснината между парапета и пода на терасата. За миг той увисна по средата — наполовина вътре, наполовина вън, — след което се хвърли към мен и се прекатури през ръба. Никога няма да забравя как се опита да ме сграбчи, докато се носеше като камък към земята… Зловещата картина сякаш о врязана в съзнанието ми; мъртвецът е застинал във въздуха с протегнати към мен ръце, а дясната му очна ябълка се носи във въздуха над челото му…

Чух как другите сиафу стенат над главата ми и се обърнах, за да проверя дали пък случайно не ми правеха компания и в това жилище. За щастие входната врата се оказа барикадирана, също като моята, но тук поне никой не блъскаше отвън. Успокои ме и слоят пепел върху килима. Беше дълбок и равен, което свидетелстваше, че никой не е стъпвал тук от няколко дни. За момент бях изпълнен от еуфоричното чувство, че съм сам, ала в следващия миг долових миризмата.

Отворих вратата на банята и неволно отстъпих назад, обгърнат от невидимия зловонен облак. Във ваната лежеше жена. Беше прерязала вените на китките си — покрай кръвоносните й съдове се виждаха дълбоки грозни разрези, сякаш клетницата бе искала да е сигурна, че смъртта няма да я подмине. Името й беше Рейко. Това беше единствената обитателка на блока ни, с която бих искал да се запозная. Преди кризата тя бе известна като скъпоплатена „домакинка“ на клуб за чуждестранни бизнесмени. Често си бях представял как ли изглежда без дрехи. Е, сега вече знаех.