Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Нищо ли не можа да ви свърши работа?

(Усмихва се.)Все пак Япония не е Америка, където огнестрелните оръжия са повече от хората. Това, между другото, си е стопроцентово доказан факт — един отаку от Кобе открадна тази информация директно от базата данни на вашата Национална стрелкова асоциация…

Имах предвид някакви подръчни средства като чук или железен лост…

Коя „бяла якичка“ ще започне сама да си прави домашните ремонти? Помислих дали да не се задоволя с някой стик за голф — навсякъде бяха в изобилие, — но после се сетих за горчивия опит на мъжа от отсрещния апартамент. По някое време се натъкнах на алуминиева бейзболна бухалка, обаче беше толкова експлоатирана, че беше огъната, сплесната и съвсем безполезна срещу зомбитата. Къде ли не проверих, но така и не успях да открия нещо достатъчно твърдо, тежко или остро, което да ми послужи за самоотбрана. Започвах да си мисля, че на улицата ще ми провърви повече — може би щях да попадна на някой мъртъв полицай, чиято палка да ми свърши работа, или дори на войнишки автомат…

Тези мисли за малко да ми костват живота. Намирах се на четири етажа над земята и бях виснал почти на края на въжето си. Стараех се всеки път да го връзвам така, че да ми стигне за няколко етажа. Оставаше последният етап от епичното ми вертикално пътешествие. Планът ми беше готов — приземявам се на балкона на четвъртия етаж, влизам в съответния апартамент, взимам нови чаршафи (по това време вече се бях отказал от идеята да търся оръжие), спускам се на земята, забърсвам някой по-читав мотоциклет (макар че си нямах идея как точно ще го карам) и отпрашвам надалеч, подобно на волен босодзоку 111 111 Босодзоку — мотоциклетни банди на японски младежи рокери, особено популярни през осемдесетте и деветдесетте години. — Б.а. от добрите стари времена. А ако имах късмет, може би щях да забърша някоя мацка (или даже две) по пътя и да ги кача зад мен. (Смее се.)Натрупаното изтощение си казваше думата — главата ми едва функционираше и способността ми да мисля логично и трезво никаква я нямаше. Дори и само първата част на плана ми да сработеше и да успеех да се добера до земята в състоянието, в което се намирах… Е, важното в случая е, че не можах.

Приземих се на балкона на четвъртия етаж, обърнах се към плъзгащата се остъклена врата, пресегнах се да я отместя встрани и… се озовах лице в лице със сиафу. Беше млад човек, на двайсетина години, облечен със скъсан делови костюм. Носът му бе отхапан и той триеше кървавото си лице по стъклото. Отскочих назад, сграбчих въжето и се опитах се да се изкатеря обратно нагоре. Ръцете ми обаче не ми се подчиниха. Обзет от отчаяние, пробвах да се залюлея наляво-надясно с надеждата, че така ще се оттласна от стената и ще се прехвърля на съседната тераса. В този миг стъклената врата се строши и сиафу се хвърли към краката ми. Напрегнах мускулите си, колкото можах, засилих се и… пропуснах целта си.

Сега водим този разговор само защото поради някаква щастлива случайност не си разбих мозъка на уличния паваж, а тупнах на балкона под онзи, към който се стремях. После се промъкнах в апартамента и мигновено се огледах в търсене на сиафу. Холът беше пуст и единствената мебел бе мъничкото трикрако столче, прилепено до вратата. Собственикът на жилището най-вероятно беше предпочел сам да сложи край на живота си. Понеже не долавях миризма на разложение, предположих, че се е хвърлил през прозореца. Самата мисъл, че съм сам, и ефимерното чувство на облекчение, което ме връхлетя, бяха напълно достатъчни, за да накарат коленете ми да омекнат. Затътрих се из дневната, като се подпирах на стената за опора; имах чувството, че всеки момент ще изгубя съзнание от колосалното изтощение. С крайчеца на окото си забелязах, че на отсрещната стена виси колекция от рамкирани фотографии. Собственикът на апартамента изглежда беше доста възрастен; съдейки по снимките, беше водил доста наситен живот. Имаше голямо семейство, много приятели, бе пътувал до някои от най-екзотичните и интересни кътчета на Земята. Аз не смеех да си представя, че някой ден ще си подам носа извън малката ми стая, а какво остава за подобен начин на живот! Зарекох се, че ако ми е съдено да преодолея този чудовищен кошмар, не просто ще оцелея, а ще започна да живея истински! Погледът ми се спря на още един предмет в стаята — така наречената „Ками Дана“, традиционното шинтоистко светилище. На пода до него се белееше нещо — вероятно предсмъртната бележка на самоубиеца, която течението сигурно бе съборило на земята по време на влизането ми. Не ми се искаше да я оставям така. Закуцуках през помещението и се наведох, за да вдигна листчето. Повечето „Ками Дана“ имат малко огледалце по средата. Тъкмо се изправях, когато зърнах с периферното си зрение как нещо излиза от спалнята.