Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Чувах как зад прозорците на санаториума съотечествениците ми се борят за възстановяването на нашата страна. А как им помагах аз? Никак!

Толкова пъти се бях опитвал да си намеря някаква работа! Нямах абсолютно никакви претенции — не ме вълнуваше колко дребна и незначителна длъжност ще ми дадат, просто исках да се трудя, за да съм полезен на родината си. Обаче никой не искаше да ме назначи. Ала тъй като бях „хибакуша“, отказите, които ми отправяха, бяха от вежливи по-вежливи и от любезни по-любезни. Брат ми ме умоляваше да се преместя при него; уверяваше ме, че двамата със съпругата му спокойно могат да се грижат за мен и даже да ми намерят някаква „полезна“ работа покрай къщата. Това обаче ми звучеше още по-ужасно и от санаториума. Брат ми току-що се беше върнал от армията и сега повече от всичко с жена му искаха още едно дете. Да им се натреса в подобен момент ми изглеждаше немислимо. Естествено, мисълта за самоубийство също ми мина през ума. Даже направих няколко опита. Ала нещо всеки път ме спираше и удържаше ръката, протягаща се към шишенцето с хапчета или стъклените осколки, с които възнамерявах да прережа вените си. Считах тези мигновения за прояви на слабост; нима можеха да бъдат нещо друго? „Хибакуша“, паразит, а на всичкото отгоре и позорен страхливец. В онези дни чувството на срам, обзело съществото ми, не знаеше предел. Както самият император беше казал във всенародната си реч по повод капитулацията, аз наистина бях „изтърпял нетърпимото“.

Напуснах санаториума, без да кажа и дума на брат си. Не знаех накъде се отправям — някъде по-далеч от живота, по-далеч от спомените, по-далеч от себе си… Скитах се, молех за милостиня… не ми беше останала чест, която да изгубя… докато не се установих в Сапоро, на остров Хокайдо. Тази студена северна пустош винаги е била най-слабо населената японска префектура, а след загубата на Сахалин и Курилските острови стана, както казвате на запад, „последната граница“.

В Сапоро се запознах с един айн градинар, Ота Хидеки. Айну са най-древното коренно население на Япония и стоят по-ниско дори и от корейците в социалната ни стълбица.

Навярно поради тази причина този човек ме съжали. Сигурно е видял в мен още един парий, отхвърлен от племето на Ямато… А може би е търсел някого, комуто да предаде уменията си. Неговият син така и не се завърна от Манджурия. Ота сан работеше в „Акакадзе“ — бивш луксозен хотел, който служеше като център за репатриране на японски заселници от Китай. Отначало администрацията се оплакваше, че не разполага с достатъчно средства, за да назначи още един градинар. Ота сан реши да ми плаща от собствения си джоб. Той беше мой учител и мой единствен приятел, а когато почина, аз бях готов да го последвам. Обаче… отново се показах като страхливец. Не можах да събера куража да сложа край на живота си. Наместо това продължих жалкото си съществувание и тихичко копаех земята, докато „Акакадзе“ се превръщаше от център за репатриране в луксозен хотел, а Япония — от победена страна, осеяна с руини, в икономическа суперсила. Все още работех в „Акакадзе“, когато узнах за първите случаи на епидемията. Подрязвах живия плет около ресторанта и случайно подочух разговора на гостите за убийствата в Нагумо. Според думите им някакъв мъж погубил собствената си жена, а после се нахвърлил върху трупа й и започнал да го ръфа, подобно на диво куче. Тогава за първи път чух термина „африкански бяс“ Опитах се да го игнорирам и да продължа работата си, ала на следващия ден разговорите на тази тема бяха повече, а всички гости, отмарящи на ливадата и край басейна, си шушукаха само за това. Нагумо по никакъв начин не можеше да се сравнява със заразата в болницата „Сумитомо“ в Осака. А на следващия ден това се случи и в Нагоя, Сендай, Киото… Отново се опитах да изхвърля тези неща от съзнанието си. Все пак бях дошъл в Хокайдо, за да избягам от света и да изживея остатъка от дните си в позор и унижение.

Гласът, който в крайна сметка ме убеди в сериозния характер на опасността, принадлежеше на мениджъра на хотела — надменен и резервиран човек, който винаги се държеше делово и гледаше да се изразява високопарно и официално, без значение кой стои насреща му. След избухването на епидемията в Хиросаки той събра персонала, за да опровергае веднъж завинаги нелепите слухове за надигнали се от гробовете мъртви твари. Можех да разчитам само на слуха си, но когато човек отвори уста, веднага разбираш всичко за него. Господин Сугавара изговаряше всяка дума прекалено прецизно, особено тези с твърдите съгласни. И с всички сили се опитваше да скрие заекването си — някога успешно победено, ала застрашаващо да се завърне с гръм и трясък в моментите на тревога и стрес. А аз вече бях наблюдавал действието на този защитен механизъм у невъзмутимия на вид Сугавара сан — първия път по време на земетресението от деветдесет и пета година, а втория — през деветдесет и осма, когато Северна Корея изстреля срещу нас учебна ракета със среден радиус на действие, способна да носи ядрен заряд. Тогава в речта му напрежението едва се долавяше, докато сега виеше по-пронизително и от сирените за въздушна тревога от далечната ми младост.