Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Странно — най-силно от всичко ме тревожеше обстоятелството, че не зная никакви заупокойни молитви. Бях забравил онези, които баба и дядо се бяха опитали да ме научат, понеже ги бях сметнал за затормозяваща ненужна информация. Знам, че е срамно човек така да се изолира от собствените си традиции… Можех само да стоя там като пълен идиот и да шепна неловки извинения, задето ми се налагаше да взема чаршафите на покойницата.

Чаршафите?

Трябваше ми ново въже. Знаех, че няма да се задържа дълго там. Да съжителстваш с мъртвец е опасно за здравето, а и всеки момент сиафу можеха да надушат присъствието ми и да започнат да щурмуват барикадираната врата. Ето защо най-благоразумно беше да напусна час по-скоро сградата, града и — ако извадя късмет! — Япония. Още не бях измислил конкретен план. Знаех само, че ще се спускам надолу по фасадата, етаж след етаж, докато не се снижа дотолкова, че да скоча на улицата, без да се нараня. Осени ме обаче, че освен за почивка, спирането в отделните апартаменти можеше да ми помогне и да се запася с някои необходими неща. И колкото и да бе опасно и рисковано подобно начинание, бе далеч за предпочитане пред маршрута през коридорите и стълбите, които със сигурност гъмжаха от сиафу.

Нима на улицата щяхте да сте в безопасност?

Естествено, че не, но определено нямаше да е толкова опасно, колкото в сградата. (Забелязва изражението на лицето ми.) Говоря съвсем сериозно. Разбрах го още докато сърфирах из мрежата. Живите мъртъвци се движат изключително бавно и от тях не е трудно да се избяга, а понякога можеш да ги изпревариш и с малко по-бързичко ходене, докато в жилищния ни блок можеха да ме притиснат в някой ъгъл примерно и да нямам никаква възможност да се измъкна. Откъдето и да се погледне, откритото пространство предлагаше далеч повече възможности… Освен това, както бях узнал и от докладите на оцелелите, хаосът покрай развихрилата се епидемия можеше дори да се окаже от полза за мен. При положение че всички градове бяха пълни с изплашени и дезорганизирани хора, щяха ли сиафу изобщо да се занимават с мен? Докато следях внимателно накъде вървя, движех се бързо и имах достатъчно късмет, за да не бъда усмъртен от някой бясно каращ моторист или заблуден куршум, шансът да успея да се провра през безпорядъка, царящ на улиците долу, не беше никак малък. Проблемът бе в това да се добера до тях.

В крайна сметка спускането ми отне цели три дни. „Заслугата“ за това до голяма степен се дължеше на позорното състояние на физиката ми. Макар, че, ако трябва да съм честен, дори един трениран атлет би имал известни трудности със спускането по импровизирано въже от завързани един за друг чаршафи, да не говорим за анти-спортен тип като мен. Сега, като се връщам назад, се чудя как наистина не съм полетял към сигурната си смърт на паважа или не съм развил някоя тежка инфекция заради всички онези рани и драскотини, с които се сдобих по време на чутовното си начинание… Организмът ми явно се крепеше само на адреналина и болкоуспокояващите. Бях изтощен, изнервен и изпитвах неописуема нужда от сън. Така и не можах да си отдъхна подобаващо, докато не приключи всичко. Всяка вечер, когато се мръкваше, аз замъквах всичко, което можех, до входната врата на съответния апартамент, където се намирах, след което се свивах в ъгъла и тихо плачех, проклинайки кекавостта си, докато небето отново не изсветлееше. Една нощ успях да притворя очи и дори да подремна няколко минути, ала в същия миг сиафу заблъскаха по вратата и аз побързах да изскоча през прозореца. Наложи се да прекарам остатъка от нощта на балкона на съседния апартамент. Стъклената врата към хола на жилището бе залостена, а аз буквално нямах сили да я разбия.

Втората причина за забавянето ми беше от душевно, а не физическо естество и се изразяваше в типичната за отаку обсесивно-компулсивна жажда да събере всичко, необходимо за оцеляването му, без значение колко време и усилия ще отнеме това. В мрежата бях научил какви оръжия, дрехи, храна и лекарства трябва да търся. Оставаше ми само да намеря необходимите запаси в нашия многоетажен жилищен блок.

(Смее се.)

Представям си каква забавна гледка съм бил, докато се спускам по сплетените чаршафи, облечен с официален шлифер и с оригиналната раница „Хелоу Кити“ 110 110 „Хелоу Кити“ е най-известната измислена героиня на японската компания „Санрио“. Като търговска марка тя се използва за реклама на много продукти, била е главен герой в едноименния анимационен сериал и се появява и в редица други продукции. Играчките „Хелоу Кити“ отдавна са се превърнали в популярни по цял свят сувенири. — Б.пр. на Рейко на гърба си. Е, може и да изгубих много време, но на третия ден вече бях успял да се сдобия почти с всичко. Да, с всичко… без сигурно оръжие.