Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Колко време продължи това?

Около три дни. В последното съобщение на един друг отаку от Сендай се говореше, че мъртъвците изпълзяват от университетската болница „Тохоку“, която се намираше недалеч от жилището му.

И това ли не ви притесни?

Че защо? Бях твърде зает с проучванията си за процеса на евакуация. Как точно ще се проведе, какви правителствени организации ще бъдат въвлечени в реализирането й… Къде ще са самите лагери — в Камчатка, Сахалин или и на двете места? И каква беше тази странна вълна от самоубийства, заляла напоследък страната? 109 109 Вече официално е потвърдено, че Япония е била страната с най-висок процент самоубийства по време на Голямата паника. — Б.а. Толкова много въпроси, толкова много данни трябваше да бъдат обработени… Проклинах се, задето умората ме принуди по някое време да си легна и поспя.

Когато отворих очи, на монитора ми не се виждаше нищо. Опитах се да вляза в нета. Без резултат. Рестартирах компютъра. Пак нищо. Забелязах, че аварийното ми захранващо устройство работи. Значи нямаше ток, но това не беше кой знае какъв проблем; юпиесът ми щеше да издържи поне десет часа. Безжичният ми нет обаче нямаше никакъв сигнал. Не можех да повярвам. В Кокура, както и в цяла Япония, има почти съвършена уай-фай мрежа, известна по цял свят с уникалната си надеждност. Можеше да рухне един сървър, но пък цялата мрежа? Казах си, че проблемът е само в моя компютър. Просто не можеше да бъде другояче. Извадих лаптопа си и пробвах да се логна в мрежата с него. Но сигналът така и не се появи. Изругах и отидох да кажа на родителите си, че трябва да използвам техния компютър. Оказа се, че още не са се прибрали. Разстроен и объркан, грабнах телефона, за да позвъня на мобилния на майка си. Никакъв сигнал; апаратът се захранваше от розетката в стената. Тогава взех своя джиесем, но така и не успях да се свържа.

Сега вече знаете ли какво се е случило с тях?

Не, нямам никаква представа. Знам, че не са ме изоставили; абсолютно сигурен съм в това. Може би баща ми е бил нападнат на работното му място, а майка ми е пострадала в някой от близките магазини. Не е изключено да са били нападнати и докато са били заедно — на отиване или на връщане от консултативния център… Всичко може да се е случило. Не ми оставиха никакво съобщение. Оттогава се опитвам да ги открия.

Влязох в спалнята на родителите си — само за да се убедя, че не са и там. Отново пробвах да се обадя. Положението все още не беше фатално. Въпреки сътресенията, не бях изгубил контрол над нещата. Направих още един опит да вляза в нета. Забавно, нали? Единственото, за което мислех, бе как по-бързо да се върна в своя свят, където се чувствах сигурен и в безопасност. Но надеждите ми отново бяха попарени. Някъде по това време паниката започна да ме обзема. „Хайде! — повтарях на глас, сякаш можех да накарам компютъра да се логне в мрежата само с усилие на волята ми. — Хайде, хайде, ХАЙДЕ, ХАЙДЕ, ХАЙДЕ!“ Заблъсках бясно по монитора. Пръстите ми се разкървавиха и гледката на собствената ми кръв ме изплаши. Никога не се бях занимавал със спорт, никога не бях получавал каквито и да било наранявания. Това вече ми идваше в повече. Вдигнах монитора и го запратих в стената. Разплаках се като хлапе, започнах да викам и ругая, задъхах се. Стана ми лошо и оповръщах целия под. После се надигнах и се затътрих с олюляваща се походка към входната врата. Отворих я и се вторачих в тъмнината.

Пробвахте ли да почукате на съседите?

Не. Странно, нали? Дори в подобен момент на нервен срив моята фобия от общуване бе толкова силна, че за нищо на света не бих посмял да се обърна към някого. Направих няколко крачки, подхлъзнах се и паднах върху нещо меко. Беше студено и покрито с някаква слуз, която полепна по ръцете и дрехите ми. И освен това вонеше. Целият коридор вонеше. Изведнъж осъзнах, че дочувам някакъв едва доловим, равномерен шум, сякаш нещо бавно пълзеше — или по-скоро се влачеше — по коридора към мен.

— Кой е там? — извиках. В отговор прозвуча единствено приглушен, гъргорещ стон. Очите ми вече привикваха с тъмнината. Различих някакъв силует — едър, човешки силует, — които се тътреше по корем по земята. Тази гледка ме парализира; прииска ми се да побягна, но в същото време за някаква част от мен беше жизненоважно да разбере какво точно ставаше тук. От нашия апартамент струеше мъждива светлина, която очертаваше тесен правоъгълник върху отсрещната стена. Когато неизвестният пълзящ човек се открои на фона на това островче, най-сетне можах да видя лицето му. То изглеждаше съвсем невредимо и съвсем човешко… като се изключи дясното око, което висеше на тъничка нишка от кухината си. Лявото си бе на мястото и беше вперено в мен. Неусетно гъргоренето се превърна в задавено хриптене. Това ми бе достатъчно. Скочих като попарен, втурнах се обратно в жилището и затръшнах вратата подире си.