Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Без заобикалки може да се каже, че Република Корея се намираше на прага на национален крах. Тайно се работеше над планове за преселение, издържани в духа на стореното от японците. Секретните ни отряди вече проучваха пригодността на ареалите в района на Камчатка. Ако „доктрината Чанг“ не бе проработила… ако още няколко отряда бяха претърпели неуспех и още няколко зони за сигурност бяха рухнали пред напора на немъртвите… Навярно дължим оцеляването си на Севера… или по-скоро на страха от него. Моето поколение никога не беше възприемало КНДР като реална заплаха. Разбира се, говоря за обикновените граждани, за хората от моето поколение, които смятаха севернокорейците за изостанала, гладуваща нация от неудачници. Може би защото моето поколение бе израснало в мир и нищо не ни беше липсвало. Единственото, от което се страхувахме, бе обединение ма двете ни държави, подобно на онова между Източна и Западна Германия през деветдесетте, в резултат на което милиони бездомни екскомунисти щяха да ни виснат на врата и да разчитат ние да ги храним и издържаме.

За предходните поколения обаче — за нашите родители, баби и дядовци — нещата стояха по малко по-различен начин. Над тях постоянно бе висяла заплахата от нападение и непрекъснато ги бе терзаела мисълта, че всеки един момент може да прозвучи сигналът за тревога, при което светлината ще помръкне и всички банкери, учители, шофьори на такси ще бъдат призовани в армията, за да бранят родината с оръжие в ръка. Те никога не изгубиха бдителността си и в края на краищата не ние, а именно те възродиха националния ни дух.

Знаете ли, и досега продължавам да се опитвам да организирам експедиция на север. И всеки следващ път неизменно ми пъхат прът в колелата. Излизат ми с оправданието, че все още имаме твърде много работа. Че в страната все още цари хаос. Че още не сме изпълнили международните си задължения и — най-важното — че репатрирането на бежанците ни в Кюсю още не е приключило… (изсумтява)Да, както излиза, тези японци ще ни бъдат задължени до края на живота си…

А аз дори не искам военно подразделение. Дайте ми само един хеликоптер или една рибарска лодка; а ако и това е много, просто ми отворете портите на Панмунджом и аз ще тръгна пеша. „Ами ако задействаш някоя мина, заложена като капан? — възразяват ми те. — Някоя атомна бомба? Ами ако отвориш вратата към някой подземен град и оттам излязат двайсет и три милиона зомбита?“ Аргументите им не бяха лишени от смисъл. Знаехме, че Демилитаризираната зона е плътно минирана. Миналия месец един товарен самолет, навлязъл във въздушното им пространство, попадна под обстрел от ракети „земя-въздух“ Пусковата установка се оказа автоматична и бе разработена като оръжие на възмездието, в случай че цялото население загине.

Близко до ума беше да предположим, че хората са били евакуирани в подземни комплекси. Ако бе така, значи бяхме допуснали сериозни грешки по отношение на размерите и дълбочината им. Не беше изключено всички жители на Корейската народнодемократична република да са скрити под земята и да се трудят над нескончаеми военни проекти, докато техният Велик вожд продължава да се опиянява със западен алкохол и американско порно. А дали изобщо знаят, че войната е свършила? Или правителството им ги е излъгало — съобщило им е, че светът, който са познавали, е престанал да съществува? Може би възкръсването на мъртвите е било просто удобен случай, за да затегнат още повече хомота на шията на едно общество, изградено върху сляпото подчинение? Великият вожд винаги е искал да е жив бог и ето че сега, когато е стопанин не само на храната и въздуха, но и на светлината на изкуствените слънца, неговите извратени фантазии най-сетне са се превърнали в реалност. Мисля, че теоретично погледнато, този сценарий изглежда твърде вероятен, обаче нещо се е объркало… Припомнете си какво се случи с „хората-къртици“ под Париж. Ами ако нещо подобно се е случило и на север… но с цяла страна? Нищо чудно онези подземни пещери наистина да гъмжат от двайсет и три милиона зомбита, които вият в мрака и чакат да бъдат освободени.

(От старата снимка на Кондо Тацуми ме гледа кльощав, пъпчив тийнейджър с глуповати зачервени очи и рошави изрусени кичури. Мъжът, който стои пред мен, изобщо няма коса. Той е гладко избръснат, със смугъл тен и пронизващ поглед, който не ме изпуска нито за миг. Нито вежливите маниери, нито добродушното отношение могат да скрият излъчването на почиващ си хищник, което струи от всяка фибра на този воин-монах.)