Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Но какво всъщност се случи? Само месец преди началото на проблемите, още преди избухването на епидемията в Пусан, Северът ненадейно и без никакви обяснения прекъсна всички дипломатически връзки и контакти. Така и не ни казаха защо закриха единствената железопътна линия, съединяваща ни по суша, както и защо надеждите на някои наши съграждани, които от десетилетия чакаха възможността да се видят с роднините си от КНДР, внезапно бяха попарени завинаги. Не получихме никакви обяснения. Всички отговори малко или много се свеждаха до стандартната фраза „Въпрос на държавна сигурност“.

За разлика от мнозина други, аз не смятах, че това е прелюдия към война. Не знам дали защото бе лишен от въображение, или поради някаква друга причина, ала Северът винаги ни заплашваше по един и същи начин. А ето че всички сателитни данни — както от нашите спътници, така и от американските — не показваха никакви признаци на подготовка за въоръжена агресия. Никакво дислоциране на войски, никакво зареждане с гориво на бойни самолети, никакво разгръщане на крайцери и подводници… Нещо повече — нашите наблюдатели, разположени по протежение на Демилитаризираната зона, започнаха да докладват, че числеността на войските от другата страна на границата на практика не се увеличава, а даже намалява. Разполагахме с подробни сведения за всичките им гранични отряди. В продължение на дълги години бяхме фотографирали всеки от войниците и дори им бяхме дали прозвища като Змийски очи и Булдог. Сътрудниците ни им бяха изготвили досиета с предполагаемата им възраст, биографични данни и сведения за личния им живот. И ето че всички до един неусетно изчезнаха, сякаш се разтвориха зад укрепените си окопи и блиндажи.

Индикаторите ни за сеизмична активност също мълчаха. Ако Северът бе започнал мащабни операции по прокопаване на тунели или ако беше предприел някакво по-сериозно прегрупиране на бойните си формации от другата страна на демаркационната линия, прецизните ни сензори щяха своевременно да ни информират за това.

Памунджом бе единствената област в близост до демилитаризираната зона, където двете ни страни можеха да се срещнат за преговори лице в лице. Там заедно стопанисвахме цял комплекс от конферентни зали, на няколко метра от открития вътрешен двор, където се разполагаха военните ни подразделения. Постовите постоянно се сменяха. Една нощ войниците от севернокорейското подразделение се върнаха в казармите си, но така и никой не се появи, за да заеме местата им. Вратите бяха заключени, а светлините — угасени. Едва ли е необходимо да казвам, че не ги видяхме повече.

Забелязахме и пълно прекратяване на работата на спецслужбите. Шпионите от КНДР действаха регулярно и предсказуемо като годишните времена. През повечето време бяха изключително лесни за откриване и дори обикновените хора ги разпознаваха по старомодните им облекла и въпросите им за цените на широко разпространени стоки, с които всеки нормален човек беше запознат. Непрекъснато ги излавяхме, но след разразяването на епидемията числеността им бързо се стопи до нула.

Ами вашите шпиони на север?

Изчезнаха безследно — всички до един, почти по същото време, когато електронните ни разузнавателни средства излязоха от строя. Не говоря за проблемите, които имахме със заглушаването на радиосигнала и така нататък…

Един след друг всичките ни канали — военни и граждански — пропадаха. Съдейки по спътниковите снимки, работниците в стопанствата из провинцията ставаха все по-малко, а пешеходците в големите градове взеха драстично да намаляват, докато не изчезнаха съвсем. Дори така наречените „доброволци“, трудещи се по множество обществени проекти, биваха отзовавани и не идваха на работа, което си беше абсолютен прецедент! В общи линии, за отрицателно време на цялата територия от Ялу до Демилитаризираната зона не остана и една жива душа. И ако човек се абстрахираше от всичко и погледнеше на случилото се от гледна точка на разузнаването, изглеждаше, че всеки мъж, жена и дете от Корейската народнодемократична република буквално са се изпарили във въздуха.

Тази загадка само подгряваше растящата ни тревога — особено на фона на онова, с което се наложи да се сблъскаме у дома. По това време вече имахме огнища на епидемията в Сеул, Поханг, Таеджон… Мокпо беше евакуиран, на Кангнунг беше наложена изолация, и, естествено, няма как да забравя и нашия вариант на Йонкърс — Инчхон. Същевременно поне половината от действащите ни подразделения трябваше да бъдат позиционирани покрай северната граница. Твърде много чиновници в министерството бяха убедени, че Пхенян изгаря от нетърпение да започне войната и само чака да настъпи най-черният ни час, за да разгърне масирано настъпление по трийсет и осмия паралел. Ние от разузнаването се придържахме към абсолютно противоположното мнение — не спирахме да повтаряме, че ако съседите ни чакат нашия злокобен час, то той отдавна вече е ударил.