Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Да. Той беше събрал същата информация, до която се бяхме добрали и ние. И докато ние я запомняхме, той я анализираше. Ситуацията беше брутална — Япония бе пренаселена и сто двайсет и осем милиона души се гъчкаха на по-малко от триста и седемдесет хиляди квадратни километра островна площ, която или беше труднопроходима планинска местност, или беше свръх урбанизирана… Освен това страната ни се явяваше едно доста демилитаризирано общество. Заради така наречената „защита“ от страна на американците собствените ни въоръжени сили не бяха участвали в реални сражения от 1945 година. Даже онези символични военни подразделения, които бяхме изпратили в Персийския залив, почти не бяха влизали в същински бойни действия и бяха прекарали по-голямата част от службата си зад укрепените стени на изолираните натовски бази. Аз и приятелите ми имахме достъп до всички тези сведения, ала тъй като не бяхме способни да ги осмислим, не можехме да разберем какви тенденции очертават. Ето защо доктор Комацу сериозно изненада всички, когато заяви публично, че ситуацията е безнадеждна и единственият начин за спасение е пълната и своевременна евакуация на цяла Япония.

Сигурно думите му са ви хвърлили в ужас.

Съвсем не! Точно обратното — стимулираха ни да развием още по-бурна дейност в усилията си да изясним къде точно ще бъде отведено населението. На юг, към централните и южни тихоокеански острови или на север, за да колонизираме Курилските острови и Сахалин? Или може би някъде в Сибир? Онзи, който откриеше отговора, щеше да стане най-великият отаку в цялата история на киберпространството.

Не се ли тревожехте за собствената си безопасност?

Изобщо. Япония беше обречена, но аз не живеех в Япония, а в света на свободната информация. Бяхме нарекли заразените „сиафу“ 108 108 Терминът „сиафу“ (африкански хищни мравки) за първи път е използван в контекста на кризата в Япония от доктор Комацу по време на обръщението му към парламента. — Б.а. и не се страхувахме от тях, а напротив — изучавахме ги с интерес. Дори не можете да си представите каква бе степента на самоизолацията ми! Културата, възпитанието ми и начинът ми на живот бяха довели до пълната ми откъснатост от действителността. Япония можеше да бъде евакуирана, можеше да бъде и унищожена, а аз щях да наблюдавам всичко това от сигурното си убежище на върха на дигиталната кула.

Ами родителите ви?

Какво за тях? Живеехме в един апартамент, но никога не бяхме общувал истински. Предполагам, през цялото време са си мислели, че уча в стаята си. Дори когато затвориха училището, аз успях да ги убедя, че трябва да се подготвям за важни изпити. Те не ми задаваха никакви въпроси. Двамата с баща ми рядко разговаряхме. Сутрин майка ми оставяше подноса със закуската пред вратата ми, а вечер — подноса с вечерята. Първия път, когато пропусна да го направи, аз изобщо не го забелязах. Събудих се, мастурбирах както обикновено и влязох в нета. Огладнях едва към средата на деня. Не можех да понасям тези усещания — глада, умората, сексуалното влечение… Само ми отвличаха вниманието. И ме изпълваха с раздразнение. С неохота се откъснах от компютъра и отворих вратата. Нито поднос, нито храна. Извиках на майка си. Никой не ми отвърна. Слязох в кухнята, грабнах някакви полуфабрикати и хукнах обратно към компютъра си. Вечерта повторих същата процедура. Както и на следващата сутрин.

Не се ли зачудихте къде са родителите ви?

Не, липсваха ми само за да ми приготвят храната, понеже така трябваше аз да губя от ценното си време… В моя свят се случваха все по-вълнуващи и интересни неща.

А другите отаку? Те не споделяха ли страховете си?

Вижте, ние споделяхме факти, а не чувства… Дори когато хората започнаха да изчезват, приоритетът ни беше обменът на информация. Направи ми впечатление, че някои не отговарят на имейлите, които им бях пратил, или не са поствали нова информация от известно време… Но си казах, че може би просто не бяха влизали в нета; другият вариант беше сървърите им нещо да са се прецакали…

И това не ви безпокоеше?

По-скоро ме дразнеше. Губех не само източниците си на информация, но и потенциалните си фенове, които щях да впечатля с новите си постижения. Някак обидно беше да постнеш нови, уникални сведения за местата на вероятната евакуация на японците и да получиш само петдесет вместо шейсет коментара. А после положението се влоши още повече — коментарите започнаха да се стопяват до четирийсет и пет… четирийсет… трийсет…