Така отново — всъщност за втори път през живота си — се наложи да се спасявам с бягство. Исках да предупредя брат си, обаче беше минало толкова много време… нямах представа как да се добера до него, да не говорим, че не знаех дали изобщо беше жив, или не… Това беше последната и със сигурност най-бруталната от безчестните ми постъпки… най-тежкото бреме, което съм обречен да нося до смъртта си.
Защо избягахте? Защото се страхувахте за живота си?
Естествено, че не! С радост бих приветствал смъртта! Да умра и да бъда избавен от мъките ми — това би било прекалено хубаво, за да се случи… Онова, от което се страхувах най-много, беше да се превърна в бреме за околните. Да забавя някого, да отнема от ценното му пространство, да подложа на заплаха чужди животи, ако хората се опитат да спасят слепия, никому ненужен старец… Ами ако мълвата за възкръсващите мъртъвци не бе лишена от истина? Ами ако се заразя, сам се превърна в подобно изчадие и започна да разкъсвам сънародниците си? Не, за нищо на света не можех да допусна съдбата на един опозорен „хибакуша“ да се стече в подобно русло! Ако ми беше съдено да се простя с живота, щях да го направя така, както бях живял. Забравен, низвергнат, в пълна самота.
Потеглих през нощта и започнах да пътувам на стоп по скоростната хокайдска автострада в посока юг. Бях взел със себе си само бутилка с вода, чифт чисто бельо за смяна и „икупасуй“ 113 113 Икупасуй — всъщност тази дума се използва за назоваване на малкия молитвен жезъл на айните. Когато по-късно помолих господин Томонага да хвърли светлина върху това несъответствие, той ми отвърна, че така е бил научен от своя ментор господин Ота. Дали Ота сан е искал по този начин да придаде религиозно значение на градинското сечиво, или просто неволно се е отдалечил от собствената си култура (като мнозина айну от неговото поколение), е въпрос, чийто отговор едва ли ще узнаем някога. — Б.а.
— дълга и плоска лопатка, подобна на сечивата, използвани в манастира Шао Лин, която в продължение на дълги години ми служи като бастунче. В онези дни по пътищата все още се движеха много коли — нефтът постъпваше от Индонезия и от Персийския залив, — така че често се намираха шофьори, готови да ме качат. Разговорът с всеки от тях неизменно се свеждаше до кризата: „Чухте ли, че мобилизираха Корпуса за самоотбрана?“ „Чухте ли, че правителството щяло да обявява извънредно положение?“ „Чухте ли, че миналата нощ епидемията е избухнала именно тук, в Сапоро?“ Никой не знаеше какво ще ни донесе утрешният ден, докъде ще се разпростре бедствието или кой ще стане следващата жертва, но без значение с кого разговарях и колко уплашен бе гласът на събеседника ми, всички до един завършваха с думите: „Сигурен съм, че властите ще ни кажат какво да правим.“ Един шофьор на камион даже ми заяви: „Трябва само да чакаме търпеливо и да не създаваме паника.“ Това бе последният човешки глас, който чух. На следващия ден напуснах пределите на цивилизацията и се заселих в планините Хидака.
Добре познавах този национален парк. Всяка година Ота сан ме беше водил тук, за да събираме „сансай“ — диворастящи зеленчуци, които привличат вниманието на ботаниците, пътешествениците и главните готвачи на изисканите ресторанти от цяла Япония. Като човек, който често става посред нощ и знае точното разположение на всеки предмет в тъмната стая, добре познавах всяка рекичка, всяко камъче, всяко дърво и всяка туфа мъх. Познавах и всеки онсен, извираш изпод земята, така че никога не изпитвах недостиг на топла минерална вода за миене. Всеки ден си казвах:
— Това е възможно най-доброто място, където да се сбогувам с живота. Скоро с мен ще стане някакъв нещастен случай — ще падна някъде, ще се разболея, ще прихвана някаква болест или ще изям някое отровно коренче… А може пък най-сетне да събера куража да извърша най-благородната постъпка в живота си и изобщо да престана да ям.
Въпреки това всеки ден си набавях храна, миех се, обличах се топло и проявявах предпазливост. И въпреки че копнеех за смъртта, продължавах да взимам всички мерки, на които бях способен, за да забавя пристигането й.
Нямаше как да знам какво се случва със страната ми. От време на време до слуха ми достигаха някакви далечни звуци — бръмчене на хеликоптери, рев на свръхзвукови изтребители, ръмжене на реактивните самолети на гражданската авиация… В такива мигове си казвах, че може би съм сгрешил. Че кризата навярно е свършила. Струваше ми се, че „властите“ са победили и опасността се е разсеяла яко дим. Но всяко зло беше за добро. Вероятно в резултат на прибързаното ми бягство в Акакадзе се е появило още едно свободно работно място… и някоя сутрин ще се събудя от лаещите гласове на изнервените туристи и шепота на учениците, тръгнали на излет сред природата…
Читать дальше