Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Да откриете трупа? Защо?

За да го погреба. Не можех да си позволя да осквернявам потока. Това би било… нередно.

Всички трупове ли погребвахте?

Всички до един. Онзи път, след „Токатидаке“, копах гробове в продължение на три дни. Неизменно гледах да отделям главите от телата; обикновено просто ги изгарях, след което ги хвърлях в кратера на вулкана, където гневът на Оямацуми 117 117 Оямацуми — повелител на планините и вулканите. — Б.а. ги очистваше от скверните им сили. Не разбирах напълно защо точно го правя. Според мен така беше редно — да отделя източника на злото.

Отговорът ме осени в навечерието на втората ми зима, прекарана в изгнание. Това щеше да бъде последната ми нощ сред клоните на високото дърво, което си бях избрал за убежище; сетне, при падането на първия сняг, възнамерявах да се върна в пещерата, където бях прекарал предишната зима. Тъкмо се бях наместил по-удобно, очаквайки топлинката на изгрева да ме приласкае в обятията на съня, когато дочух шум от стъпки. Веднага ми направи впечатление, че са твърде бързи и енергични за немъртва твар. Тази нощ Хаяджи бе милостив към мен, защото донесе до обонянието ми мирис на човек. Отдавна бях забелязал, че живите мъртъвци са лишени от миризма.

Да, усещаше се лек полъх на гнилоч, който понякога беше доста натрапчив, особено ако разложението бе в напреднала фаза или вътрешностите на съществото бяха започнали да се изсипват през по-големите рани и да се събират в дъното на долните му гащи… Като се изключи това обаче, изчадията излъчваха „воня без мирис“, както я наричам. Не се изпотяваха, не уринираха и не отделяха фекалии в обичайния смисъл. Дори нямаха бактерии в корема и устата си, които често стават причина за лошия дъх на някои хора. Нищо от гореспоменатото не се отнасяше за двуногото животно, което бързо се приближаваше към дървото ми. Зъбите, тялото и дрехите му изглежда не бяха почиствани от доста дълго време.

Беше още тъмно и той не ме забеляза. Разбрах, че пътеката ще го отведе точно под дървото ми. Тихо и внимателно се подготвих за атака. Кой знае дали беше враждебно настроен, умопомрачен или наскоро ухапан. Нямах намерение да рискувам.

(От този момент нататък в разказа се включва и Кондо Тацуми.)

КОНДО: Метна се отгоре ми, преди да разбера какво става. Мечът ми отлетя настрани и краката ми се подкосиха.

ТОМОНАГА: Приземих се върху лопатките му. Исках хем да не му нанеса тежки увреждания, хем и да изкарам въздуха от слабоватото му, прегладняло тяло.

КОНДО: Светкавично ме завъртя по корем, с лице към земята, и притисна странния си жезъл в шията ми.

ТОМОНАГА: Наредих му да остане да лежи неподвижно, заплашвайки го, че ще го убия, ако помръдне.

КОНДО: Понечих да кажа нещо, задъхвайки се между кашлянията… Исках да му кажа, че изобщо не съм го забелязал и желая само да продължа по пътя си.

ТОМОНАГА: Попитах го накъде се е запътил.

КОНДО: Отвърнах му, че съм се насочил към Немуро — най-голямото евакуационно пристанище в Хокайдо, където все още може да е останал някакъв транспорт, риболовен кораб или нещо друго… Каквото и да е, само да се доберем до Камчатка.

ТОМОНАГА: Не го разбрах и го накарах да ми обясни.

КОНДО: Разказах му всичко — за епидемията, за евакуацията… Заплаках, докато му обяснявах как Япония е напълно изоставена, как Япония е обречена.

ТОМОНАГА: Тогава изведнъж ме осени. Разбрах защо боговете бяха отнели зрението ми… Защо ме бяха изпратили в Хокайдо да се уча как да се грижа за земята и защо ми бяха изпратили онази мечка, която да ме предупреди за опасността.

КОНДО: Той се засмя, позволи ми да се изправя и ми помогна да изтръскам мръсотията от дрехите си.

ТОМОНАГА: Заявих му, че Япония не е изоставена — във всеки случай, не и от тези, които боговете бяха избрали за нейни градинари.

КОНДО: В началото нищо не разбрах…

ТОМОНАГА: И аз му обясних — също както всяка градина, Япония не бива да се занемарява, да се лишава от грижи и да се оставя на произвола на случая… Ние щяхме да се грижим за нея, да я запазим, да изтребим заразата, която я бе осквернила, и да възстановим красотата и непорочността й в името на онзи ден, когато децата ще се върнат в лоното й.

КОНДО: Сметнах го за луд и му го казах в лицето. Двама души срещу милиони сиафу?

ТОМОНАГА: Връчих му отново меча, чието тегло и баланс ми се сториха познати. Казах му, че срещу нас може да се надигнат и петдесет милиона чудовища, но на наша страна ще застанат боговете.