Сиенфуегос, Куба
(Сеньор Серьожа Гарсия Алварес предлага да се срещнем 6 кабинета му. „Гледката оттам е невероятна! — обещава ми той. — Няма да се разочаровате.“ Разположен на шейсет и деветия етаж на небостъргача на финансовата организация „Малпика — спестявания и заеми“ (втори по височина в Куба след кулите „Хосе Марти“ в Хавана), ъгловият офис на сеньор Алварес разкрива разкошна панорама към сияещия мегаполис и залива. Това е „магическият час“ за енергийно независимите сгради, подобни на „Малпика“; по това време на деня фотоволтаичните прозорци улавят лъчите на залязващото слънце и придобиват почти недоловим пурпурен оттенък. Сеньор Алварес се оказва прав. Наистина не съм разочарован.)
Куба спечели Войната със зомбитата. Подобно изявление може и да не ви звучи твърде скромно, особено на фона на случилото се с другите страни, но вижте само къде бяхме преди двайсет години и къде сме сега.
Преди кризата живеехме в псевдоизолация, което, честно казано, си беше по-лошо и от разгара на Студената война. Най-малкото, във времената на баща ми е можело да разчитаме на икономическата помощ на Съветския съюз и страните от СИВ — Съюза за икономическа взаимопомощ. След разпадането на комунистическия блок обаче постоянно и във всичко ни ограничаваха. Получавахме продуктите с купони, горивото — също… Бих го сравнил с Великобритания по време на нацисткия блицкриг; досущ като този обсаден остров, и ние живеехме под тъмния облак на вездесъщия ни враг. Американската блокада, макар и не тъй задушаваща, както по време на Студената война, все пак сериозно ограничаваше нашата икономика. САЩ строго наказваха всяка страна, която се опитваше да завърже свободна и открита търговия с нас. Ала колкото и да беше успешна стратегията на американците, най-големият й триумф всъщност се състоеше в това, че позволяваше на Фидел да използва северния ни потисник като предлог да остане на власт. „Виждате ли колко тежък е животът ни — казваше той. — Това е само заради блокадата, само заради капиталистите янки, и ако не бях аз, още сега да са щурмували бреговете ни!“
Беше просто възхитителен — най-добрият последовател на Макиавели. Фидел знаеше, че никога няма да го захвърлим, докато врагът стои пред портите ни. Ето защо търпяхме икономическите трудности и политическия гнет, дългите опашки и приглушените разговори. Такава беше онази Куба, в която израснах, и това бе единствената Куба, която можех да си представя. Или поне докато мъртвите не започнаха да възкръсват.
В началото случаите бяха малко и заразените биваха ликвидирани на мига. Предимно китайски бежанци и европейски бизнесмени. Всички пътувания от САЩ към Куба бяха забранени и поради тази причина първата вълна на масовите преселвания ни беше спестена. Репресивната природа на затвореното ни общество позволяваше на правителството да възпрепятства разпространението на инфекцията. Не след дълго пътуванията из страната също бяха преустановени и беше обявена мобилизация на военнослужещите. Благодарение на високия процент лекари на човек от населението вождът ни научи за истинската природа на заразата броени седмици след доклада за първите прояви на епидемията.
Така, когато настъпи Голямата паника и светът най-накрая отвори очите си за Кошмара, нахлуващ с взлом през вратата му, Куба вече се беше подготвила за война.
Единствено простичкият географски факт, че сме остров, ни предпази от мащабен наплив от живи мъртъвци по суша. Поради тази причина нашите зомбита дойдоха по вода. Цяла армада от лодкари. Те не само носеха заразата със себе си, както се случваше по целия свят, но и бяха убедени, че ще са в състояние да управляват новия си дом като съвременни конкистадори.
Вижте какво се случи в Исландия, която беше истински рай преди войната… В тази страна цареше такава сигурност и спокойствие, че правителството й дори не считаше за необходимо да поддържа редовна армия. И какво можеха да сторят исландците, когато американските военни си заминаха? Как можеха да спрат бежанските потоци от Европа и Западна Русия? Нищо чудно, че когато идиличният леден рай се превърна в котел замръзнала кръв, Исландия се превърна в най-тежко инфектираната „бяла зона“ на планетата и това продължава и до днес… И ако не бяхме взели пример от по-малките карибски острови Уиндуърд и Лийуърд, на тяхното място можехме да сме ние.
Тези мъже и жени, разпръснати из Карибския басейн от Ангуила до Тринидад, могат гордо да заемат мястото на най-великите герои на войната. Те първи ликвидираха множеството случаи на епидемията, а после, едва поемайки си дъх, отблъснаха атаките не само на зомбитата от морето, но и на нестихващия поток от човешки завоеватели. И смело проливаха своята кръв, за да не проливаме ние нашата. Накараха нашите потенциални поробители-латифундисти 118 118 Буквално „едри земевладелци“. — Б.пр.
да преразгледат плановете си и да се замислят: ако една шепа цивилни, въоръжени само с пистолети и мачетета, могат тъй яростно да защитават родината си, какво ли ще ги очаква на бреговете на страната, където има всичко от танкове до радиоуправляеми противокорабни ракети?
Читать дальше