Мемориал на патриота, Забраненият град, Пекин, Китай
(Подозирам, че адмирал Сю Джъцай е избрал това място специално в случай, че доведа със себе си фотограф. Макар че от самото начало на войната никой не се е съмнявал в патриотизма на адмирала и неговите войници, той не желае да се показва пред очите на чуждестранните читатели в друга светлина. Предварително заел отбранителна позиция, адмиралът се съгласява да проведем интервюто, само ако „обективно“ изслушам „неговата“ версия за събитията и държи на своето, дори когато му обяснявам, че друга версия просто не съществува.)
(Забележка: за по-голяма яснота китайските военноморски звания са заменени със западните им съответствия.)
Първо искам дебело да подчертая, че ние не бяхме предатели! Обичахме страната си, обичахме народа си, и дори когато не харесвахме онези, които ни управляваха, бяхме непоколебимо предани на своето командване.
Никога не сме си представяли, че ще направим това, което всъщност направихме, ако ситуацията не бе станала отчаяна. Когато капитан Чън оповести предложението си, вече бяхме на ръба. Онези бродеха из всеки град и всяко село. На деветте и половина милиона квадратни километра, върху които се простираше страната ни, не можеше да се намери и един сантиметър спокойствие.
Същевременно онези надути копелдаци от армията продължаваха да ни уверяват, че държат ситуацията под контрол, че всеки ден настъпва преломен момент и че цял Китай ще бъде изчистен от зомбитата до падането на следващия сняг. Типичното мислене на сухопътните шапкари; излишно агресивно и излишно самонадеяно. Всичко, което ви трябва, са неколцина мъже и жени; давате им еднакви дрехи и нещо подобно на оръжие, прекарвате ги през няколко часа обучение и ето ви армия! Може и да не е най-добрата, но пак ще става за нещо.
При военноморските сили работата е съвсем друга. Създаването на всеки един кораб, дори и най-примитивния, изисква много енергия и материални загуби. Армията може да замени пушечното си месо с ново за броени часове, а на нас ще ни трябват години. Благодарение на това ние сме далеч по-прагматични и разсъдливи от колегите ни със зелените униформи. Моряците разглеждат всяка ситуация с повече… не толкова внимание, не толкова предпазливост, а по-скоро стратегически консерватизъм. Да отстъпваме, да се консолидираме, да пестим ресурси… Същата философия, залегнала и в „Плана Редекер“ Обаче сухопътните шапкари не слушаха никого.
Значи те отхвърлиха „Плана Редекер“?
Да, при това без никакви задълбочени анализи или дискусии… Самонадеяността им не знаеше граници. Нима армията би могла да загуби? С огромните си запаси от конвенционални оръжия, с бездънния кладенец на човешките ресурси… Звучи отвратително, нали? „Бездънен кладенец!“ Знаете ли защо имахме такъв демографски взрив през петдесетте? Защото според Мао това беше единствената ни възможност да победим в ядрената война. Това не е пропаганда, а самата истина. Всички разбираха, че когато атомният прах постепенно се слегне, в света ще има едва няколко хиляди оцелели американци или руснаци и поне десет милиони китайци. Численост — ето около какво се въртеше философията на поколението на моите баба и дядо. Това бе и стратегията, която сухопътните шапкари моментално прегърнаха след като опитните ни, професионални подразделения бяха унищожени още по време на първата вълна на епидемията. Генералите — тези болни, извратени, дърти престъпници — си седяха в безопасността на укрепените си бункери и хвърляха в бой отряд подир отряд от момчета-новобранци. Дали си даваха сметка, че всеки мъртъв войник е ново живо зомби? И не осъзнаваха ли, че немъртъвците потъват в „бездънния кладенец“, а самите ние? Че за първи път в историята ни най-многобройната нация на Земята е застрашена от опасността да бъде сразена от враг, който я превъзхожда по численост?
Точно това беше капката, която преля чашата за капитан Чън. Той знаеше какво ще се случи, ако войната продължи в същия дух, и какви бяха шансовете ни за оцеляване. И ако бе съзрял и най-малка надежда, сам щеше да грабне автомата и да се хвърли срещу живите мъртъвци. Беше убеден, че скоро китайците — а може би и всички хора по света — ще изчезнат. Ето защо сподели съображенията си със старшите офицери, заявявайки, че военноморските сили могат да се окажат последния ни шанс да съхраним нещо от цивилизацията си.
Вие одобрявахте ли предложението му?
Читать дальше