Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Задаваха се и проблеми с провизиите — в най-скоро време трябваше да измислим решение на надвисналата продоволствена криза. С лекарствата щеше да е още по-сложно. Очертаваше се сериозен недостиг както на западните типове медикаменти, така и на традиционните китайски лечебни средства… Голяма част от цивилните на борда страдаха от различни заболявания.

Например госпожа Пей, майка на един от нашите офицери, разви хроничен бронхит и алергична реакция към някакво вещество, боя или машинно масло… в общи линии, нещо, от което нямаше как да се изолираш в ограниченото пространство на подводницата. Тя унищожаваше запасите ни от противоотточни средства с тревожна бързина. Лейтенант Дзин, един от офицерите ни, най-спокойно предложи да направим евтаназия на болната. В резултат на това командирът на ракетоносеца го прати за седмица в ареста, като му съкрати наполовина дажбите и нареди да не му се дават никакви медикаменти, освен ако не става въпрос за животозастрашаващи ситуации. Няма спор, че Дзин си беше арогантно и безчувствено копеле, но пък предложението му ни накара да се замислим за това как да постъпваме по-нататък — като намаляваме дажбите или като намерим някакъв начин да рециклираме отпадъците.

Набезите върху дрейфуващи кораби все още се намираха под най-строга възбрана. Дори когато забелязвахме съвършено пуст наглед плавателен съд, от неговия трюм продължаваха да се носят характерните за зомбитата шумове. Друг вариант беше риболовът, ала не разполагахме нито с нужните материали за изработка на мрежа, нито с желание да държим хората дълго време на повърхността в опити да уловят нещичко.

В крайна сметка решението бе намерено от самите цивилни. Преди кризата някои от тях бяха работили в селското стопанство, бяха се занимавали с билки или носеха със себе си торбички със семена. В случай че успеехме да им осигурим нужното оборудване, те щяха да отглеждат попълнения на запасите ни, които теоретично щяха да ни стигнат за години напред. Дързък план, но нелишен от плюсове. В ракетните шахти имаше достатъчно места, за да направим нещо като градинка. Можехме да изработим гърнета и саксии от подръчни материали, а ултравиолетовите лампи, които използвахме за компенсиране на липсата на витамин D при продължителен престой под водата, щяха да заменят слънчевата светлина.

Единственият ни проблем беше почвата. Никой не знаеше нищо за хидропониката, аеропониката и другите алтернативни методи за култивиране. Трябваше ни земя, а нямаше откъде да си я набавим. Това накара капитана сериозно да се замисли. Да слезем на сушата си беше не по-малко опасно от това да се качим на борда на заразен кораб. Преди войната над половината от цялото човечество бе населявала бреговете на моретата и океаните. По времето на кризата обаче количеството на крайбрежните обитатели нарасна още повече, макар и по една-единствена причина — бежанците се опитваха всячески да напуснат опасната суша и да потърсят спасение в морето.

Започнахме търсенето на подходящо местенце, откъдето да се снабдим с драгоценната почва, от средноатлантическото крайбрежие на Южна Америка — от Джорджтаун в Гаяна, — след което продължихме надолу покрай крайбрежието на Суринам и Френска Гвиана. Не след дълго се натъкнахме на няколко ивици необитаеми джунгли — най-малкото, поне през перископа брегът изглеждаше чист. Изплавахме и отново огледахме крайбрежието от мостика. Отново никакви следи от зомбита. Поисках разрешение да сляза на сушата. Капитанът се колебаеше. Нареди да включим сирената… силно и продължително… и изчадията се показаха.

Отначало не бяха много. Разпарцаливени, с изпъкнали очи, тътрузещи се откъм джунглата… Все едно не забелязваха прибоя, макар че вълните ги събаряха, изтласкваха ги обратно на брега или ги завличаха навътре в морето. Един се натъкна на остра скала, която разби гръдния му кош и счупените ребра разкъсаха плътта му. От устата му блъвна черна пяна, после мъртвецът нададе вой; все още се мъчеше да се добере до нас, независимо дали с пълзене, плуване или тътрене по дъното. Числеността им започна да се увеличава; само след няколко минути вече над стотина зомбита се мятаха в прибоя. Това се повтаряше навсякъде, където отивахме. Всички бежанци, които не бяха успели да избягат в открито море, бяха създали смъртоносна преграда, която не ни позволяваше да слезем на брега.

Направихте ли изобщо опит да слезете на сушата?