Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Не. Беше прекалено опасно… дори по-опасно от заразените кораби. Накрая решихме, че единственият изход да се сдобием с почва е като открием някой крайбрежен остров.

Предполагам, сте знаели какво се случва на островите…

Ще се изненадате. Като напусна сектора за патрулиране в Пасифика, нашата подводница ограничи зоната на придвижването си до Атлантическия и Индийския океан. Слушахме радиосигналите и оглеждахме всички подходящи участъци суша. Научихме много неща… видяхме и много грозни сцени на насилие, в това число и престрелката на островите Уиндуърд… В онази нощ, когато издигнахме ракетоносеца на повърхността, доловихме миризмата на дим, идваща източно от Карибите. Можехме и да чуем островите, които нямаха този късмет. Помня остров Зелени нос, разположен край сенегалския бряг… Никой от нас не беше успял да го разгледа както трябва, когато проехтяха ужасните стенания. Твърде много бежанци, твърде малко ред и дисциплина; и един инфектиран бе напълно достатъчен, за да превърне острова в ад. Колко острови останаха под карантина след края на войната? Колко замръзнали северни скали, издигащи се сред вълните, и досега се смятат за опасни „бели“ зони?

Най-разумно изглеждаше да се върнем в Тихия океан, но така подводницата отново би се оказала пред парадния вход на собствената си страна.

Същевременно още не знаехме дали китайските военноморски сили не са насъскани подире ни… и дали изобщо съществуват в момента. Беше ясно едно — нуждаехме се от провизии и общуване с други човешки същества. Офицерите дълго убеждаваха командира на подводницата. Той обаче за нищо на света не искаше конфронтация с нашия флот.

Продължаваше да е лоялен на правителството?

Да. Освен това имаше и… лични причини.

Лични? Какви?

(Пропуска въпроса ми покрай ушите си.)

Били ли сте някога в Манихи?

(Клатя глава.)

Едва ли бихте могли да си представите по-съвършен образ на довоенния тропически рай. Плоски, покрити с палми острови (наричани още „моту“ 126 126 „Моту“ означава „остров“ на рапануйски език (един от полинезийските езици, които се говорят на Великденските острови). — Б.пр. ), оформящи пръстени около плитки, кристалночисти лагуни… Това бе едно от малкото местенца на Земята, където култивираха истински черни перли. Бях купил няколко за жена си, когато отидохме в Туамоту по време на медения си месец. И понеже бях виждал въпросния коралов атол със собствените си очи, се отправихме именно натам.

Манихи коренно се беше променил от времената, когато го бях посещавал като млад мичман. Перлите вече ги нямаше, стридите бяха изядени, а лагуната бе задръстена от стотици малки лодчици. Самите острови бяха осеяни с палатки и паянтови съборетини. Десетки импровизирани плавателни средства с весла или платна сновяха между външните рифове и дузината големи кораби, които бяха хвърлили котва в по-дълбоките води. Цялата сцена беше типична за онова, което следвоенните историци наричат „Тихоокеански континент“ — островната култура на бежанците, разпростряла се от Палау до Френска Полинезия. Ново общество, нова нация — бегълци от целия свят се обединяваха под общия флаг на оцеляването.

Вие успяхте ли да се интегрирате в това общество?

Да, благодарение на търговията. Търговията беше централният стълб на Тихоокеанския континент. Ако на кораба ти има голяма опреснителна система за морска вода, значи продаваш питейна. Ако имаш механичен цех, ставаш механик. „Мадрид Спирит“, танкер за превоз на втечнен природен газ, продаваше гориво. Точно оттам дойде идеята на господин Сун за нашата пазарна ниша. Господин Сун беше бащата на офицер Сун, командира на реакторния отсек, и преди войната бе работил като брокер на хедж-фонд в провинция Шънджън. Именно той предложи да прокараме през лагуната плаваща електропреносна линия и да продаваме ток, произведен от нашия реактор.

(Усмихва се.)

Станахме милионери… макар и в бартерен план; продукти, медикаменти, всякакви резервни части, от които се нуждаехме, както и жизненоважни суровини. Направихме си истинска оранжерия на борда плюс миниатюрна установка за преработка на отпадъците, от която да получаваме торове. После се сдобихме с оборудване за гимнастическата зала, неголям бар за напитки и домашни развлекателни системи за кухнята и столовата. Децата бяха отрупани с играчки и бонбони, а после започнахме да ги водим на уроци на онези баржи, където бяха създадени интернационални училища. Приемаха ни радушно във всеки дом и във всяка лодка. Моряците и някои от офицерите даже получиха безплатен кредит за всяка от петте „лодки за отдих“, закотвени в лагуната… И защо не? Ние осветихме нощите им и им дадохме електричество за машините им. Върнахме им позабравения комфорт на климатиците и хладилниците. Позволихме им отново да включат компютрите си и за първи път от много месеци насам да вземат горещ душ. Пожънахме такъв успех, че съветът на острова дори предложи да ни освободи от дежурство по охраната на бреговата ивица, ала ние вежливо отказахме.