Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Като подводницата, която ви нападна?

(Кима.)Ето защо капитан Чън с всички сили се стараеше да избегне срещите с единици от нашия флот. И точно поради тази причина за нас беше жизненоважно да разберем коя от двете подводници ни беше атакувала. Винаги е по-добре да знаеш истината, колкото и ужасна да е тя, пред това да живееш в неведение. Нашият капитан вече беше престъпил клетвата си и бе предал отечеството си, а сега беше убеден, че предателството му е довело и до убийството на родния му син…

На следващата сутрин, когато капитан Чън не се появи на първата вахта, аз отидох при него в каютата му. Там цареше полумрак. Извиках го по име. За мое облекчение ми отговори, ала щом пристъпи на светло… Беше се променил до неузнаваемост — косите му бяха станали по-бели от довоенен сняг, кожата му беше пожълтяла, а очите му изглеждаха хлътнали дълбоко в орбитите си. Приличаше досущ на старец — пречупен, грохнал, съсухрен старец. Чудовищата, възкръснали от гробовете си, изобщо не можеха да се сравняват с онези, които живеят в сърцата ни.

От този ден нататък прекъснахме всички контакти с външния свят. Поехме курс към арктическите ледове — най-далечната и тъмна пустош, която можехме да открием. Опитвахме се да живеем така, сякаш нищо не се е случило; изпълнявахме всички рутинни процедури, следяхме състоянието на подводницата, отглеждахме ядивни растения, обучавахме, възпитавахме и утешавахме децата. С пречупването на волята на капитана бе сломен и духът на целия екипаж. В онези дни само аз се виждах с него. Носех му храна, събирах мръсното му пране, давах му доклади за състоянието на ракетоносеца, а после предавах заповедите му на останалите. Всичко бе едно и също и неизменно се повтаряше ден след ден…

Веднъж обаче монотонният ход на събитията бе нарушен от друга подводница „Тип 95“, която бе засечена от нашия сонар. Заехме бойна готовност и капитан Чън за първи път от много време насам излезе от каютата си. Веднага щом застана на обичайното си място в командната рубка, той нареди да заредим първи и втори торпеден апарат. Ако се вярваше на показанията на сонара, противникът все още не беше предприел подобни действия. Капитан Чън видя в това нашето преимущество. Този път не го терзаеха никакви съмнения. Врагът щеше да загине преди още да е направил първия изстрел. Ала преди командирът ни да даде заповедта, засякохме сигнал по „гертрудата“, както американците наричат подводния телефон. На връзка беше командир Чън — синът на нашия капитан, — който заяви за мирните си намерения и помоли да свалим бойната тревога. Разказа ни за язовира „Трите пролома“ — източника на слуховете за „природното бедствие“, за което бяхме чули на остров Манихи. Командир Чън ни обясни, че стълкновението ни с другия ловец-убиец „Тип 95“ било епизод от гражданската война, разгоряла се след разрушаването на язовира. Ракетоносецът, който ни атакувал, принадлежал към силите на поддръжниците на правителството. Командир Чън беше на страната на бунтовниците. Задачата му била да ни открие и да ни ескортира до родината ни. Радостните възгласи на екипажа бяха толкова бурни, че имах чувството, че всеки миг ще ни изхвърлят на повърхността. Когато разбихме ледовете и двата екипажа се хвърлиха един към друг в арктическия сумрак, си помислих, че изпитанията ни вече са към своя край — че най-накрая ще можем да се върнем у дома, където ще възстановим страната си и ще я прочистим от живите мъртъвци. Че най-накрая всичко щеше да свърши.

Но не излезе така…

Трябваше да изпълним още един, последен дълг. Ония омразни дъртофелници от Политбюро, които бяха причинили толкова страдания на народа си, продължаваха да се крият в командния бункер в Дзилин, откъдето контролираха поне половината от армейските подразделения на страната. Всички си давахме сметка, че тези фанатици няма да се предадат за нищо на света. Управляващите се бяха вкопчили във властта като пиявици и не спираха да изстискват остатъците от войските си. И ако гражданската война продължеше още известно време, единствените обитатели на Китай щяха да останат зомбитата.

И вие решихте да сложите край на това противоборство.

Само ние можехме да го сторим. Наземните пускови шахти бяха в ръцете на противника, военновъздушните ни сили бяха парализирани, а два от другите ни подводни ракетоносци стояха на котва край кейовете в очакване на второ нареждане, докато изчадията се пъхаха в люковете им. Командир Чън ни каза, че ние сме единствените, разполагащи с ядрено оръжие. И всяка секунда забавяне от наша страна означаваше загуба на стотици животи и стотици куршуми, които можеха да бъдат изстреляни в зомбитата.