Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Охрана от морски зомбита?

О, та те си бяха постоянна заплаха! Всяка нощ изпълзяваха на островите или се опитваха да се изкатерят по котвената верига и да се доберат до палубата на плавателния съд… В „гражданските задължения“ на хората, които желаеха да останат в Манихи, влизаше и патрулирането по бреговата ивица.

Споменахте котвените вериги. Не бяха ли зомбитата лоши катерачи?

Не и когато водата неутрализира гравитацията. На повечето живи мъртъвци им беше достатъчно само да се хванат за веригата, за да се издигнат на повърхността. И ако тази верига води до лодка, чиято палуба се намира на няколко сантиметра над нивото на водата… лоша работа. Неслучайно в лагуната нападенията бяха не по-малко от тези на брега. Нощем положението неизменно се влошаваше. Това е другата причина, поради която ни посрещнаха толкова топло. Все пак ние разполагахме с изключително мощни прожектори, с които можехме да разсейваме мрака както под водата, така и над нея. Тръпки ме побиват, когато се сетя как насочвахме светлинните снопове към дълбините и виждахме сивкавозелените силуети на изчадията, пълзящи по котвените вериги.

Светлината не привличаше ли още повече зомбита?

Да, имаше го и този момент. Нощните нападения почти се удвоиха, когато моряците започнаха да оставят светлините включени. Цивилните обаче нямаха възражения, както и съветът на острова. Мисля, че повечето хора предпочитаха да се изправят срещу реалния враг на светло, отколкото да се поддават на въображаемите си страхове в мрака.

Колко време останахте в Манихи?

Няколко месеца. Не знам дали мога да ги нарека най-хубавите месеци от живота си, но тогава си мислех точно така. Неусетно започнахме да губим бдителността си, престанахме да се чувстваме бегълци… На островите даже имаше няколко китайски семейства — при това не от диаспората или от Тайван, а истински граждани на нашата народна република. Та те ни разказаха, че ситуацията се усложнила до такава степен, че правителството вече едва удържало страната от пълен разпад. Никой не можеше да си представи как — при положение че над половината население е заразено и армията е тотално дезорганизирана — ще се намерят време и средства за издирването на една-единствена изчезнала подводница. Тъй, от един момент нататък започна да ни се струва, че можем да наречем това малко островно общество свой дом и да се заживеем тук до края на кризата… или може би до края на света.

(Той вдига поглед към монумента, издигащ се над нас. Твърди се, че паметникът е построен точно на мястото, където е било унищожено последното зомби в Пекин.)

В нощта, когато това се случи, двамата със Сун патрулирахме на брега. Бяхме спрели до един лагерен огън, за да послушаме радиото на островитяните. Предаването беше посветено на някакво тайнствено природно бедствие в Китай. Никой не знаеше за какво точно става дума, а в същото време слуховете бяха предостатъчно, за да разпалят въображението ни. Стоях с лице към радиоапарата и с гръб към лагуната, когато небето над мен ненадейно беше озарено от светкавица. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как „Мадрид Спирит“ се разтърсва от ужасна експлозия. Не знам колко природен газ е имало на борда му, но високо в нощното небе полетя огнено кълбо, разширявайки се и изпепелявайки двата най-близки острова. Първата ми мисъл беше, че това е „нещастен случай“, породен от прояден от корозията клапан, или може би е плод човешка грешка и немарливост… Офицер Сун обаче беше гледал точно към танкера и беше забелязал полета на ракетата. Секунда по-късно сирената на „Адмирал Джън Хъ“ зави.

Докато тичахме към подводницата, стените на спокойствието, с които бях изолирал всичките си грижи и тревоги се срути. Знаех, че ракетата е изстреляна от някоя от нашите подводници. И вероятно бяха поразили „Мадрид Спирит“ само защото представляваше по-лесна мишена и се открояваше по-ярко на радара. Колко ли хора се намираха на борда му? Ами на островите? Изведнъж осъзнах, че всяка секунда от пребиваването си тук бяхме подлагали островитяните на опасност от нападение. Сигурно и капитан Чън си беше помислил същото. Когато скочихме на палубата, от мостика се разнесе заповед за незабавно отплаване. Електропроводите бяха прекъснати, хората ни бяха преброени набързо и люковете бяха застопорени. Поехме курс към открито море и при първа възможност се потопихме. На деветдесет метра дълбочина включихме влачената на буксир хидролокационна станция и тутакси чухме писукащи звуци, индикиращи присъствието на друга подводница, която променяше дълбочината на плаването си. И то не характерната за стоманените корпуси по-бавна последователност, а бързото „пи-пи-пи“ на титаниевите сплави. Само две държави в света имаха бойни подводници с титаниеви корпуси — руснаците и ние. Не след дълго вибрациите и честотата на въртене на витлата показаха, че става въпрос за наш подводен крайцер — ловецът-убиец на подводници „Тип 95“. Когато напуснахме Китай, от този клас бяха построени само две. Не можехме да кажем коя от двете ни беше атакувала.