Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

И вие подложихте на обстрел собствената си родина, за да я спасите…

Това беше последното бреме върху плещите ни. Навярно капитан Чън бе забелязал колебанието ми, защото се обърна към мен с думите:

— Заповедта е моя — заяви ми той, — следователно аз нося цялата отговорност.

Ракетата носеше единствената мощна мултимегатонна глава, с която разполагахме. Това бе специално изготвен прототип, създаден за унищожаването на укрепения бункер на НОРАД 127 127 „НОРАД“ или „Северноамериканското военновъздушно и космическо командване“ („North American Aerospace Defense Command“) е обща организация между САЩ и Канада, която осигурява отбраната и гарантира суверенитета на въздушното и околоземното пространство над цяла Северна Америка. Основана е на 12 май 1950 г. Основната й база е оперативният център в Шайен Маунтин в Колорадо. — Б.пр. в Шайен Маунтин, щата Колорадо. Забавно, но бункерът на китайското Политбюро бе така проектиран, че повтаряше американския почти до най-малката подробност. Докато се готвехме за потапяне, командир Чън ни уведоми за успешното попадение на ракетата ни в Дзилин, а малко по-късно чухме по радиото за капитулацията на правителствените войски и тяхното обединение със силите на бунтовниците срещу истинския враг.

Знаехте ли, че те са възнамерявали да приложат в страната ви своя версия на южноафриканския план?

Узнахме го в деня, когато изплавахме над ледовете. Въпросната сутрин отидох в командната рубка и заварих там капитан Чън. Седеше в командирското си кресло с чаша чай в ръка. Изглеждаше ужасно уморен и само се взираше безмълвно в офицерския състав. По някое време се усмихна, както един любящ баща би се усмихнал при гледката на щастливите си деца. Забелязах, че чаят му е изстинал, и го попитах да му донеса ли нов. Той вдигна очи към мен, след което, без да спира да се усмихва, бавно поклати глава.

— Добре, сър — казах аз.

Тогава капитан Чън ме хвана за ръката и прикова поглед в лицето ми, без да го разпознава. Сетне прошепна нещо, ала толкова тихо, че едва можах да разбера какво ми казва.

Ще го споделите ли пред мен?

Да, разбира се. Последните му думи бяха:

— Ти си добро момче, Джъ Сяо, толкова добро момче…

Все още ме държеше за ръката, когато очите му се затвориха завинаги.

(„Клиъруотър Мемориъл“ е най-модерната болница 8 Австралия и е най-голямото от всички болнични заведения, построени след войната. Стаята на Тери Нокс се намира на седемнайсетия етаж и персоналът я нарича „президентския апартамент“. Невероятният разкош и скъпите лекарства, които се намират изключително трудно, са най-малкото, което правителството може да направи за първия — и засега единствен — австралийски командир на Международната орбитална станция. Както самият той ми сподели: „Не е зле за син на миньор, бъхтещ се от сутрин до здрач в Андамукска мина за опали.“ Съсухреното му тяло сякаш се изпълва с живот по време на разговора ни, а по лицето му плъзва руменина.)

Да ви кажа честно, иска ми се поне половината от историите, които разказват за нас, да бяха верни. Тогава може би щяхме да изглеждаме като още по-големи герои. (Усмихва се.)Истината е, че не сме били „впримчени в капан“ — най-малкото, никой не ни е затварял там насила, нито пък не сме се озовали неочаквано в станцията… Всъщност никой не виждаше по-добре от нас какво точно се случва. И никой от нас не се изненада, когато смяната от Байконур така и не се появи, нито пък когато Хюстън ни заповяда да се натоварим в X-38 128 128 „Спасителната лодка“ за връщане от станцията на Земята. — Б.а. за евакуация. Ще ми се да заявя, че пренебрегнахме заповедта или пък започнахме да се бием помежду си за правото да останем в орбита… А всъщност онова, което се случи, си беше нещо най-обикновено, стандартно и рутинно… Наредих на учените и на другия персонал, от който нямаше крайна необходимост, да се върнат на Земята, а на останалите предоставих възможността да изберат сами. Естествено, без X-38 на практика оставахме „заточени“ в станцията, но като се замислим какво бе поставено на карта по онова време, не мога да си представя, че някой би поискал да зареже всичко и да се прибере.

МОС представляваше едно от най-големите чудеса на човешката инженерна мисъл. Говорим за орбитална платформа, толкова голяма, че човек можеше да я види от Земята с невъоръжено око. В създаването й бяха участвали шестнайсет страни, които в продължение на десет години бяха организирали неколкостотин експедиции в Космоса и бяха похарчили повече пари, отколкото някой от участниците в проекта би си признал. Не смея и да си помисля колко усилия би коствало построяването на нова такава станция… ако подобно нещо изобщо е възможно в наши дни. Всъщност по-важна от самата станция беше неизмеримата и напълно незаменима сателитна мрежа. По онова време на орбита имаше около три хиляди спътника и човечеството зависеше от тях във всичко — като се започне с навигацията и наблюдението и се стигне до по-прозаичните, но не по-малко важни неща като регулярни и надеждни прогнози за времето. В съвременния свят тази мрежа е тъй необходима, както пътищата за древните или влаковете в индустриалната епоха. Какво ще се случи с човечеството, ако тези скъпоценни апарати изведнъж започнат да падат един след друг от небето?