Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Черните фигури все пак се бяха решили да се отдалечат от Боровицка.

— Хайде вътре!

— Вие къде?

— На ВДНХ! При своите. Вкъщи. Да им разкажа!

— А аз — не. Аз оставам. Какво ще правя там? Ще се разберем с тях.

— Влизай в колата, идиот!

— Та това са нашите! Ще се договоря. Почакай... Забравих. Ето. Твой ли е? Дадоха ми го.

Извади го — черно-сив, матов; наганът.

— Мой е.

Подаде го на Артьом през отворения прозорец.

— Благодаря, бля.

— Това е. Тръгвай!

Тимур вдигна ръце, обърна се и закрачи срещу бягащите насреща му черни бесове. Артьом мислено го прекръсти. Натисна газта.

От Охотний ряд, от Тверска вятърът донесе концентриран звук: ръмженето на двигател.

Откъснаха се от мястото си. Завиха със свистене, гумата запуши. Аня — отляво, на предната седалка; Иля Степанович, непришитата опашка, се люшка отзад. Затвориха прозорците.

В огледалото за задно виждане безмълвно, сякаш е парцален, се стовари на земята Тимурчик, падна напред с вдигнати ръце. И на същото място, в неговата черна рамка, след още секунда влетя бронираният офроудър.

Намали при тялото. Загаси фенерите. Смали се. Разтвори се.

Носеха се по „Воздвиженка“, по всички места, през които Артьом стотици пъти беше минавал; а сега ги минаваше за последно. Откъм банкета гледаха празно след носещата се кола нечии изкълвани черепи, проядените сгради, изсъхналите дървета.

И оглозганата луна леко осветяваше пустото небе. Беше пълно със звезди като онази нощ, когато Артьом излезе с Женка нагоре, когато с хитрост накара него и Виталик да отворят херметичната врата на Ботаническата градина.

— Помниш ли, Жен?

— Достатъчно, Артьом.

— Прости ми. Няма повече. Наистина.

Примигна и отмина Министерството на отбраната от костено бяла вар, промъкна се край павилиончето на станция Арбатска. Отдясно имаше плътно наредени високи блокове на по двайсет и няколко етажа, наподобяващи бойци, забравени на парад по случай някаква победа. Отляво се редяха глупавите и величествени наперени сгради на Калинински с най-големите някога рекламни екрани в Европа, сега изгорели до черно. Часовоите отдаваха на Артьом чест. Екраните му показваха неговото минало и бъдеще.

— Как се диша? — попита той Аня.

— Различно.

Спомни си как беше тук за първи път — преди две години. Как всичко тук беше различно. Тогава тук имаше живот — чужд, непривичен, но в изобилие. А сега...

Артьом погледна в огледалото. Стори му се, че някъде далеч ги преследва облаче от мрак; привидяло ли му се беше?

Зави рязко, със свистене, към Садовое, и по него тръгна в изгризан коловоз покрай изпепеленото посолство на Съединените щати, покрай небостъргачите на Краснопресненска — построени за мъртвите, с колове на покрива, покрай масивните гранитни сгради, наречени „сталинки“ в чест на онова чучело, покрай площадите кратери, покрай пресечките окопи.

Гледаше и си мислеше: мъртвите при мъртвите.

— У дома? — попита Аня.

— У дома — отговори ѝ Артьом.

Японската кола с десен волан изскочи на Проспекта на мира; пресече маркировката, свърна на изток. Плъзнаха се под естакадата — пресечката с Третото околовръстно; понесоха се по моста над железопътната линия, разположена някъде в самото дъно на тъмнината. Още малко — и над дърветата се издигна застиналата в небето ракета, музеят на глупавата космонавтика, сигнал за близостта на ВДНХ.

Отново му се привидя движение отзад. Дори се обърна за миг и за малко не влетя в обърнат напреки фургон, едва успя да се отклони.

Шмугна се между ръждивите консерви, по позната алея стигна до родния павилион — до родната станция; зави с колата зад павилиона за обмяна на валута — железен куб. Скри я.

— Бързо стигнахме. Дозата може и да не е много голяма — каза Артьом на Ана.

— Добре — отвърна тя.

Излязоха, вслушаха се. Някъде далеч нещо ревеше.

— Бегом.

Промъкнаха се във вестибюла — Артьом хвърли последен поглед назад — преследват ли ги? Застигнали ли са ги?

Като че ли не. Дори и да ги бяха преследвали, бяха изостанали.

Горната херметична врата беше отворена; трябваше да се спуснат надолу по ескалатора, на петдесет метра дълбочина. Надолу беше тъмно като в рог, но Артьом за една година беше научил тези стъпала наизуст. Иля се спъна, за малко да полети с глава към стъпалата и по-нататък, да си троши гръбнака, но успяха да го хванат.

Най-накрая стъпалата свършиха. Зад късата площадка започваше стоманена стена — херметичната врата. Артьом на сляпо пристъпи наляво, точно където трябва, в движение напипа върху стената телефонната слушалка с метален маркуч, първата от двете.