Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Замахна с дясната длан и удари дръжката. Ножът хлътна като гвоздей. Прошка потрепна, но устоя. Още нищо не беше успял да разбере. Пьотър Илич измъкна острието от раната и грижливо затисна дупката с парцал.

— Това е.

Прошка постоя още малко, после го понесе. Задните му крака се подкосиха, той седна на задника си, но веднага се изправи. И отново падна. Заквича, осъзнавайки предателството. Опита се да стане, но вече не можеше.

Някои от свинете го гледаха безучастно с копчетата на очите си, някои продължаваха да ядат от коритото. Кой знае защо тревогата на Прошка не се предаде на никой от тях. Той се търколи настрани, започна да рита с крака. Поквича. Изсипа куп кафяви топчета. Затихна. Всичко това не засягаше останалите. Те, изглежда, изобщо не бяха забелязали настъпилата съвсем наблизо смърт.

— Готовичко! — каза Пьотър Илич. — Аз ще го разфасовам и ще го доставя в кухнята. Какво да им кажа? Да го изпекат? Да задушат ролцето?

— Печено или задушено, Тьом? — попита Сухия. — След като така или иначе не се получи изненада.

— По-добре печено.

Сухия кимна.

— Ти как си?

— Как? Не знам даже с какво да започна.

— Да вървим. Какво стоим тук. Къде пропадна?

— Къде? — Артьом погледна Аня. — Бях в Полиса. Тук никой не е идвал от Полиса? От Мелник? Или изобщо чужди? Някой питал ли е за мен?

— Не. Всичко е спокойно. А трябваше ли?

— А наши връщаха ли се през нощта от центъра? От Ханза? Никакви слухове ли не са донесли?

Сухия го погледна внимателно.

— Какво се е случило? Случило се е нещо, нали?

Излязоха от свинарника на станцията. Заради червената аварийна светлина изглеждаше, че Александър Алексеевич е колил свинята. Или Артьом.

— Да идем да похапнем.

Сухия не одобряваше пушенето на Артьом. Но сега не взе да мърмори. Извади от табакерата свита цигара, подаде му я. Аня също се почерпи. Отидоха по-надалеч от жилищата. Задимиха сладко.

— Намерих оцелели — каза Артьом простичко. — Други оцелели.

— Ти? Къде? — Сухия погледна под око Аня.

Артьом отвори устни, за да продължи, и изведнъж се замисли. ВДНХ е независима станция. И Сухия е нейният началник. Но има ли тук независими?

— Той казва истината — потвърди Аня.

— Ти не знаеш ли?

— Аз? Не знам — изрече внимателно Сухия, за да не обеди отслабналия още повече и обръснат Артьом.

— Средно звено — определи Артьом. — Добре.

— Какво?

— Чичо Саш. Всичко е дълго за разказване. Нека карам по същество. Ние не сме единствените оцелели. Целият свят е оцелял. Разни градове в Русия. Западът.

— Това също е истина — потвърди Аня.

— Западът? А войната? — намръщи се Сухия. — Тя какво, продължава ли? А ефирът защо е пуст? Защо никой тук не е видял тези оцелели?

— Заглушават ефира. Като в съветско време — опита се да обясни Артьом. — Защото войната уж продължава.

Това Сухия го разбра.

— Познато.

Артьом присви очи недоверчиво.

— Познато?

— Преминавали сме през това. А кой? Червените?

— Ти познаваш ли Бессолов? — попита Артьом.

— Бессолов? — повтори Сухия. — Това този от Ханза?

— Няма никаква Ханза, чичо Саш. И Червена линия няма.

И съвсем скоро няма да има. Скоро ще обединят всичко, за да се противопоставят заедно на общия враг. За не излезем никога никъде от метрото. Такъв е сценарият.

Сухият като че ли повярва, но уточни за всеки случай с Аня:

— Това знае ли го още някой? Че в другите градове са оцелели?

— Вчера в Полиса го обявиха на всеослушание — отговори тя. — Истина е, Александър Алексеевич.

— Целият свят е оцелял? И как живеят? По-добре от нас?

— Не знам. Не казват — обясни Артьом. — Ако беше по- лошо, със сигурност щяха да кажат.

Сухия запали от едната си цигара, твърде бързо отишла, друга.

— Мамка му!

Погледа малко в червената лампа.

— Ти на този Бессолов длъжен ли си му нещо? — попита Артьом.

— Не. Откъде накъде? Аз съм го виждал само веднъж, в Ханза.

— Това е добре. Чичо Саш... Трябва да затворим станцията. Да я затворим, за да не дойде никой при нас оттам. И да подготвим хората. Трябва да им разкажеш всичко. Те ще ти повярват.

— За какво да ги подготвим?

— Те трябва да се изведат оттук. Да се изведат от метрото. Докато това все още е възможно. Поне нашите.

— Къде да се изведат.

— Горе.

— Къде именно? На станцията има двеста души. Жени, деца. Къде искаш да ги отведеш?

— Ще изпратим разузнавачи. Ще намерим място, където фонът е нисък. Бяха дошли хора от Муром. Там си живеят право на повърхността.