Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Отваряй! Това съм аз, Артьом!

Слушалката беше глуха, сякаш кабелът е срязан. Сякаш той звънеше до една от тези пусти сгради отвън, а не до своята жива станция.

— Чувате ли? Тук е Артьом. Чорни.

Ехото от гласа му звънтеше във въглищната прах, в тунелните металически пластини. В слушалката нямаше друг звук.

Артьом напипа пръстите на Аня. Стисна ги.

— Всичко е наред. Просто спят.

— Да.

— Когато ти тръгваше, нали всичко...

— Всичко беше наред, Артьом.

Иля Степанович дишаше шумно, с усилие.

— Не бива толкова дълбоко — посъветва го Артьом. — Все пак фонът...

Окачи слушалката. Отново я взе. Допря ухо до студения пластмасов кръг.

— Ало! Артьом е! Отворете!

Никой не възнамеряваше да им отваря. Сякаш нямаше никого.

Той се приближи до стената, удари с юмрук по желязото. Получи се неудачно, тихо. Тогава си спомни за револвера. Хвана го за дулото, за да удари с дръжката по стената. Помисли си: а ако току-виж е зареден? Изкара барабана. Опипа. Кой знае защо, в него бяха вкарани два патрона. Измъкна ги, пусна ги в джоба си.

Започна да удря с нагана по желязната завеса като по камбана. Бум! Бум! Бум!

Ставайте, хора! Събуждайте се! Оживявайте! Хайде?! Притисна ухо към стената. Има ли някой?

Отново: бум! Бум! Бум!

— Артьом...

— Трябва да са там!

Отново свали слушалката, окачи я, пак я свали.

— Ало, ало! Тук е Артьом! Сухи! Отваряйте!

Оттам неохотно нещо се завъртя.

— Чувате ли ме?!

Изкашляха се.

— Отвори вратата!

Най-накрая казаха:

— Какво има, мамка му? Нощ е!

— Никицка?! Отваряй, Никицка! Артьом е! Отваряй!

— Отваряй, Никицка, нагълтай се с фона. Така ли? Какво си забравил пак там?

— Отваряй! Ние сме без защита тук!

— Понеже на мен много ми дреме!

— Само като кажа на Сухия... Гадина си ти...

Оттам се изсекнаха.

— Добре...

Желязната стена лениво, равнодушно се плъзна нагоре. Стана светло. Влязоха в буферния отсек: кран на стената, маркучът виси. А също и слушалката.

— Отвори буфера!

— Измийте се първо! Всякакви гадости носите...

— Как? Ние сме голи тук!

— Мий се, ти казват!

Наложи се да облее и себе си, и Иля Степанович, и Аня със студена хлорирана вода. Влязоха на станцията мокри и замръзнали. Веднага ги лъхна мирис на тор, на свине.

— Всички спят. Сухия спи. Ама че униформа имаш.

— А ние къде?

— Палатката ви е свободна — Никицка ги погледна, треперещи като попчета, и се смекчи. — Чакаха ви. Стой, ще ви дам парцали да се избършете. И ходете да лягате. Утре сутринта ще се изяснявате.

Артьом понечи да спори, но Аня го хвана за ръката, потегли го след себе си.

Наистина, реши той. Нахълта посред нощ без противохимична защита отвън, оставаше и цялата станция да разбуди. Определено ще го вземат за малоумен. Нищо, няма закъде да се бърза особено. Докато допълзят от Полиса дотук...

— Само кажи на патрулните да не пускат чужди на станцията. И отгоре. — Той си спомни за облачето. — Отгоре също никой друг. Става ли?

— Довери ми се — озъби се Никицка. — Няма да се събудя още веднъж за такова нещо!

— Ами това е. А, ето и този другар трябва да се настани някъде — Артьом си спомни за Иля Степанович. — Ще обясня на Сухия всичко сутринта.

Иля Степанович остана с Никицка, приличащ на изритано кутре. Но това не беше проблем на Артьом — не той беше дресирал този човек и не той го беше изоставил.

Палатката им наистина беше свободна. Никой ли не се беше полакомил за нея? Сигурно я бяха поискали, но Сухия я бе отстоял. Полезно е да си рода с началството, пък макар и приемен син.

Запалиха фенерче, сложиха лампата на пода, за да не будят съседите. Преоблякоха се в сухи дрехи, каквито имаха. Не се поглеждаха, докато бяха голи. Беше им срамежливо и неловко. Седнаха по турски върху дюшека.

— Остана ли пиене? — попита Артьом шепнешком. — Ти имаше.

— Остана. Купих допълнително — отговори шепнешком Аня.

— Ще дадеш ли?

Пиха подред, допирайки до устата си нащърбеното гърло. Домашната водка беше противна, зловонна, с утайка на дъното — но нормална. Отпускаше притиснатата между раменете глава, намаляваше обичайното вече треперене на гърба, на ръцете, на душата.

— Вече разбрах, че не мога без теб — каза тя.

— Ала тук.

— Вярно е. Пробвах.

Артьом отпи голяма глътка — не влезе в гърлото, изгори гръкляна му, той се закашля.

— След нашия разговор... в Полиса. Татко ти ме изпрати на Комсомолска. Да подаря патрони на червените. За да... бунта. Там гладуващите... бяха въстанали. И... аз тогава случайно попаднах при тях. При червените. Ние всичките. Хиляди, не знам колко народ. И тях — с картечниците. На мен там... някаква жена. Помоли ме да подържа сина ѝ. Пет-шест годишен. Нея я убиха. И аз тогава си помислих: на нас с теб ще ни се наложи да осиновим това дете. И след минута — и него също.