Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Създават ми условия за работа.

— Условия за работа. Ти за тях ли ще го пишеш това? За Бессолов?! За мен?! Значи, са те купили?!

— Те — мен, или аз — тях? Ще има книга. За теб. Истинска книга, с приличен тираж. Не мога да разбера какво не те устройва.

— Артьом! — Викът на Аня.

— Попитай Илюша. Той ще ти каже. Кой би се отказал от нещо такова? Истинска книга, подписана с моето име! Не учебник за човекоядци. Мит. Легенда. На века.

— Те ни заравят в лайната. Отнасят се с нас като с добитък. Като строителен материал. За хора не ни... А ти... Ти им помагаш... Ти... — В този миг го връхлетя като взривна вълна; разбра и разбирането го смаза; гласът му съвсем изчезна и Артьом продължи беззвучно да изсича думите от въздуха, като гърлото му само просвистяваше при издишането. — По дяволите. Та той е прав. Абсолютно права е тази гадина. Та тук няма никакви „нас“ и никакви „тях“. Ето я на, хидрата. Ние самите сме хидра. Та те нали от нас се създали. Цялата аристокрация е била разстреляна преди сто години. Кого да обвиняваш? Никого. Та ние сами сме постъпили така със себе си. Те там, в бункера, от кого са се взели? От нас. И сега... Ти, Льоха... Как да я победиш тази хидра? Никой не мисли сериозно да я посече. Всеки само си мечтае своята глава да ѝ предложи, да стане една от нейните глави, сам казва — на, отхапи я, вземи ме, искам в теб, искам с теб. Няма нито един Херакъл, затова пък главите са цяла колона. Каква власт... Какво общо има тук властта... Господи, какъв съм идиот... Знаеш ли какво? Пиши, дядка. Печатай. Дълги години да живееш. Господи, бля...

Избухна в смях.

Беше се страхувал, че ще се разплаче, а от устата му изригна смях като пяна у побеснял.

— Артьом!

Той видя Аня. Падна пред нея на колене.

— Прости ми.

— Артьом, какво ти има?

— Какво, наистина ли искаш на Чеховска? — попита Тимур. — Там всеки момент ще се върнат фашистите. Може би все пак Полянка?

— Не. Отвори херметичната врата. На повърхността. Ще отида на повърхността.

— Какво?

— Артьом!

— Отваряй вратата! Отваряй!

— Артьом, какво ти става?

— Качваме се на повърхността, Анечка! На повърхността! На повърхността.

— Ето ги! Ето!

През решетката на перилата му се привидя, че от горе надолу слизат черни бутонки, не, не му се беше привидяло,

— Бягай!

— Отваряй вратата! Отваряй, ти казвам!

— Ти какво, откачил ли си? Ти си без противохимична...

— Аз съм нормален! Хайде?! Ще умрем тук заради теб, идиот! Хайде!!!

— Къде е той?! Къде са те?!

— Дай ръка! Не ме пускай!

— Аз съм с вас. Аз съм с вас. Не искам тук.

— Майната ти... Къде ти там? Какво ти трябва горе?

Понесоха се към обратния край на станцията, като преобръщаха масите, прескачаха пейките, събаряха кудкудякащите брамини. Орденарите се изсипаха от прехода, разпръснаха се из платформата като оловни сачми.

Долетяха до херметичната врата, пъхнаха дуло в мутрата на охраната, завъртяха винтове, резета, еднотоновият метал тръгна по релсите; придвижи се с нежелание, прибра се в процепа, те излетяха нагоре по стъпалата.

Откъде у Артьом бяха останали сили? Откъде — живот?

Гонеха ги. Тропаха по гранита. Вървяха по петите им. Стреляха в движение, но не можеха да улучат. Разбитият кокошарник гълчеше. Крилото на вратата замря. Тесният ѝ процеп остана назад. През него излизаха бойци в черно, а брамините отстъпваха по-надалеч, за да не получат чуждата доза.

Изскочиха във вестибюла: Артьом, Аня, Тимур и Иля. За спечелените секунди успяха да разбият външната врата и се изсипаха в студената московска нощ.

— Какво има тук?!

— Тук... Тук оставихме... Почакай... Ето я! Дай ръка. Тук!

Приведени, тичаха покрай безмълвната Библиотека, където някога Артьом беше оставил страха си; под незрящите ѝ прозорци, под гигантските ѝ колони, по откъртилите се от стените мраморни плочи. Черните отзад излетяха подире им от вестибюла на Боровицка, наподобяващ вход на гробница. Колебаеха се — навън без защита.

— Ще се нагълтаме сега! Тук знаеш ли какъв фон има...

— Ето. Тук. Тя ли е? Тя е!

Докараната на буксир японска кола на Савелий. Изоставена, когато Летягата ги беше докарал от заглушителите. Кога? Преди сто години; Савелий го няма — него хората го бяха отнесли и стъпкали на Комсомолска; в първия ден на службата си в Ордена беше загинал и пропаднал без вест. А колата му — ето я. Стои и чака собственика си.

Артьом завъртя ръчката в кръг, вмъкна се през забравения багажник. Под килимчето на пода — резервен ключ. Савелий му беше казал за него на Комсомолска. Един вид му го беше завещал. Мушна го, завъртя го. Колата оживя.