Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Наложи му се да надвиква нарастващата глъчка. Хората най-после успяха да сдъвчат и преглътнат истината, която искаха да чуят.

Артьом, пребит, седеше до стената и съсредоточено преглъщаше блудкавата топла кръв. Опипваше с език местата на изгубените зъби.

Изведнъж в коридора се появи Бессолов. От съвещателната стая ли излезе? След него крачеше Льоха апостолът.

— Убий го! — изхриптя Артьом. — Това е той! Той тях!

— Кой това? — Алексей Феликсович не разпозна Артьом. — А тук има ли друг изход? Не ми се иска отново да минавам през тълпата.

— Наметауото си забуавихте — каза Льоха. — Ето, ще ви помогна.

— Льоха! Льоха! Ти... Какво... Та ти... Трябва...

— Ще ме настигнеш! — Алексей Феликсович бързо закрачи в противоположната посока.

— Суушай... Аз, знаеш уи, реших... Нищо няма да постигнем така... Ако пуосто убиваме. Туябва системата отвътуе да пуоменим! Постепенно! Уевоуюцията не е нашият метод. Уазбиуаш уи? — обясни на Артьом през рамо Льоха с някак извиняващ се тон. — Ето, той ме взе като асистент. Помощник. Постепенно ще... Отвътуе... От бункеуа...

— Лайнояд си ти! — каза с хрипкав от напрежение глас Артьом. — Ти заради бункера? Заради храната? Предаде ме заради храната?! Нас?! Всички?!

— Какви нас?! — ядоса се Льоха. — Кои нас?! Няма никакви нас! Това не е нужно на никого освен на теб! Сега ти ще пукнеш, а аз дъуго ще управуявам!

— Алексей! — повика го Бессолов. — Дълго ли ще чакам? Все пак започваш работа.

Льоха не го наплю на прощаване, не го ритна. Обърна се и се затича да догони Бессолов.

Трясна се врата, вътре се вмъкна Тимур.

— Можеш ли да вървиш?

— Не искам.

— Ставай! Докато те там държат речи. Хайде!

Хвана Артьом за яката на бялата сервитьорска риза, шевът захрущя. Изправи го на крака, подложи му рамо да се облегне на него.

— Аз с вас! — зашепна умоляващо Иля Степанович. — Вземете ме! Не искам с тях! Не бива!

— Тук има още един изход. Давай засега оттам. Опомни ли се старецът — край с теб. После няма да можем да те измъкнем.

— Къде?

— На Боровицка. Там те чака Анка. Оттам на Полянка. Е, и по-нататък. Имаш ли къде да се скриеш?

— У дома. Аня... С нея всичко ли е наред?

— Чака те! Къде ще идете?

— На ВДНХ. Не бива на Полянка. Трябва да отида на Чеховска, в Райха.

— Защо?! Каква ти Чеховска?!

— Омир е там. Трябва да отида при Омир.

— Ей! — надникна от заседателната зала дългокосият брамин. — Вие къде?!

— Тимурчик. Ти не разбираш ли?... Невидимите наблюдатели. Те ни държат тук. Лъжат ви всичките. Лъжат. Те — нас!

— Слушай, Тьом... Не ми дръж речи. Не искам да се меся в политиката. Аз съм войник, точка. Офицер. Не мога да те оставя тук. Но ти не ме зомбирай с твоите глупости. Дай по-добре да си останем приятели.

Какво му става? Какво им става на всичките?

Все още има шанс. Да докаже на хората. Докато те ги лъжат по проклетото им радио. Трябва да се добере дотам, до Чеховска. Да помогне при напечатването. Да помогне при разнасянето.

Тримата тръгнаха по коридорите преходи; тракат боядисани врати, някакви хора вървят срещу тях, изненадват се от костюма на Артьом и насиненото му лице, зад тях упорито крачи Иля Степанович, светлината примигва, под краката им цвърчат плъхове; накрая в лицето му полъхна на креозот. На уют. Ето я Боровицка.

— Сега ще намеря твоята благоверна... И на Полянка.

— Не, не на Полянка. На Чеховска. В Райха.

— С нея ще го обсъдиш. Стой тук. Само гледай да не попаднеш пред очите на нашите, ясно ли е?

— Добре. Аз тихо. Благодаря, Тимурчик.

Седна зад дълга дъсчена маса. Изпъна пред себе си изподраните си ръце.

Огледа се: ето я най-любимата му от всички станции.

Тъмночервени тухли, креозотът във въздуха е като смола — сладък и опушен, къщички килийки, абажурите — парцалени, отнякъде се чува нежна, струнна музика, хората в забавни халати предпазливо разлистват стари книги. Шепнешком разговарят за прочетеното и живеят в прочетеното, не се нуждаят нито от горния, нито от долния свят.

Къде е онази килийка, в която Артьом беше пренощувал у Данила, приятеля му за един ден и за цял живот? Заета е от някой друг.

— Омир?

Той се надигна.

Познат силует.

— Омир!

Как така е тук? Защо?! Нима не е в Райха?

Надигна се, потътри се... Разтърка очи. Старецът беше очарован: разглеждаше празна килийка. Млад брамин с никога небръснати глупавички мустачки му показваше стаичката, даваше му наставления, връчи му ключове.

Нима се беше припознал?

— Наистина тук няма къде да се постави маса, но можете да работите заедно с останалите... Затова пък има рафтове за книги... Единственото — при нас с животни не може. Ще трябва да се разделите с кокошката.