Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Това задължително ли е?

— Задължително.

— Какво пък...

— Омир!

Старецът се обърна.

— Дядо... Ти тук какво... Как дотук... Нашите ли те скриха? Успя ли... С печатницата? Получи ли се? Работят ли печатарските машини? Хартията беше ли се намокрила?

Омир гледаше Артьом като покойник — печално и безучастно.

— Защо мълчиш? Получи ли се? Покажи ми!

— Артьом.

— Какво желаете? — сприхаво се намеси мустакатият.

— Къде са листовките, дядо? Беше ли на Чеховска?

— Да извикам ли охраната?

— Не е необходимо — поклати глава Омир.

— Почакай. Защо не си отишъл там? Те тук на Арбатска митинг организираха, започнаха да баламосват хората... С обичайните си приказки. И всички вярват...

— Това не е по моята част, Артьом.

— Какво?

— Не мога да се занимавам с това.

— С кое?

— С пропаганда. Да печатам листовки. С цялата тая революционна дейност... Стар съм вече за това.

— Дори не отиде дотам? На Чеховска?

— Не отидох.

— Защо?

— Защото не вярвам, Артьом.

— В кое? В заглушителите? В Невидимите? В какво?! В света на повърхността?! В това, че тук долу всичко е напразно?!

— Не вярвам. Че това е нужно на хората. Че хората искат да го знаят.

— Това е истината! Истината!!! Хората... се нуждаят.,, от истината!!!

— Не крещи. Каква истина трябва да им разкажа?

— Цялата! Всичко, което си видял! Всичко, което аз съм видял! За жената, на която главата — с арматурата! За неговия клозет! — Артьом кимна с глава, която едва се държеше на мястото си, към вцепенения Иля Степанович, който и тук се беше довлякъл с него. — За това, че стрелят в гърбовете на своите! Как убиват бебета заради опашниците им! Как заради разни приказки прострелват хората в челото! Как ги карат да строят ветрогенератори, без да им осигурят защита! За да има електричество за заглушителите! За заглушителите! Как тях, мъртвите, ги ядат кучетата!

— А нима това е истина? — попита Омир.

— А какво е?!

— Това е тъмната страна на живота. Да не мислиш, че и без това не го знаят? Та те живеят в него. Не искат дори да си спомнят за него, а ти искаш и да го четат. Може и за живота на човекоядците да напиша, а? Или как партийната върхушка обезчестява сираци? Каквото е на Ханза, същото е и на Червената линия.

— Какво общо има това?!

— Това също е истина. Такова ли ще искат хората да четат? Такова ли им е нужно? Не бива да ги тъпча с такива гадости. На тях са им нужни герои. Нужен им е мит. Трябва да виждат красотата в другите, за да може самите те да остават хора. Какво да им разкажа тук? Че някаква си групичка бюрократи ги управлява от памтивека? Че напразно се тъпчат в метрото? Че тук няма какво да се прави? Това създава параноя. Мрак. На тях им е нужна светлина! Те я търсят. Дори да е от остатък от свещ. Поне някакъв проблясък да има. А ти какво искаш да им разкажеш? Че всичките са роби? Нищожества? Овце? Никой няма да те слуша! Ще се надигнат! Ще те разпнат!

— А ти какво ще им дадеш?! Вместо истината?!

— На тях? Аз например... легенда ще им дам. За Артьом. Който бил също толкова обикновен младеж като тях. Който живял на една крайна станция, наречена ВДНХ. И домът му, заедно с всички останали в метрото, бил изложен на страшна опасност. От кошмарни чудовища, които живеят на повърхността и се опитват да лишат притиснатото в ъгъла човечество от последния му пристан. За това как този младеж преминава през цялото метро, как се закалява в боевете, как се превръща от неудачник в герой. Как спасява човечеството. Ето такава история ще се хареса на всички. Защото тя е за тях, за всеки един от тях. Защото е красива и простичка.

— Това ли смяташ да напишеш? Това? А всичко, което сега...

— Това е политика, Артьом. Това е пропаганда. Това е борба за власт. Всичко ще премине твърде бързо. Всичко ще се

смени. Не искам да пиша памфлети, те се забравят веднага след написването им.

— А какво искаш?! Нещо вечно?!

— Ами... Вечно звучи гръмко...

— Забранявам ти да пишеш за мен. Забранявам! Ясно ли е?!

— Как? Това вече не принадлежи на теб, а на човечеството.

— Не искам да съм захарно петле в твоята захаросана книжка!

— Хората ще я прочетат. Ще научат за теб.

— Дреме ми дали хората ще научат за мен, или не! Какво общо има това?!

— Ти си млад, Артьом.

— Какво... общо... има това?!

— Не бива така... С мен. Ти си герой. Ще научат за теб. От теб ще останат думите ти. Ти може и деца да имаш някой ден. А аз? Как ще я карам аз? Какво ще остане от мен? Безименно листче? Късче хартия?

— Почакай... Те на теб... На теб тук стая ти дават... Дават ли ти стая?!