Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Тимур говореше отсечено, дрезгаво, през кашлица. Най- добрият разузнавач на Ордена. По-старият другар и учител на Летягата. Какво замисля?

— Базата на Ордена в Смоленск остава за нас. Ще проведем честни избори на ново командване. Но смятаме, че предвид новите обстоятелства продължението на конфликта е недопустимо. Затова като ново формирование ще се закълнем директно на Съвета на Полиса. Кълнем се във вярност и се задължаваме да защитаваме Полиса. От всякакви врагове. Явни и скрити.

Той се обърна към кафявия и му козирува.

Първоначално се чу едно ръкопляскане, после второ; след това като проливен дъжд зашумоля, затрептя, забарабани.

— Браво! Ура! Слава!

— Идиот! — изкрещя на Тимур Артьом през запушената си уста. — Идиот такъв! Няма никакъв Полис! Няма никакъв Съвет! Ти просто се кланяш на друга глава! Не им вярвай!

Тимур го погледна, кимна.

— Ще те измъкнем от тях, Тьом. Пак ще сме рамо до рамо срещу американосите.

— Не съм съгласен с въпросното заявление — каза тежко Мелник от изкривената си количка. — Но съм готов да си затворя очите. Няма да считам това за бунт. Нека го наречем временни разногласия. Когато Родината е в опасност, ние нямаме право на караници. Ще ги разрешаваме по пътя на преговорите. Нашият Орден и без това плати твърде висока цена. Аз също се заклевам на Съвета от името на Ордена. Смятам, че времето на междуособиците премина. Повече нямаме право да се унищожаваме едни други. Червени, фашисти, Ханза... Ние всичките сме най-вече руснаци. Това не бива да се забравя. Заплашва ни вечният ни враг. На него му е все едно в какво вярваме ние. Достатъчно е да разбере, че сме живи, и ще ни унищожи всичките, без да подбира!

Хората внимаваха, попиваха думите: никой не спореше, не смееше дори да шепне. Артьом прехвърли цялата си тежест напред, изправи се на колене. Люшна се, успя да се изправи. И преди омагьосаните от Мелник пазачи да се усетят, след кратка засилка той блъсна с глава Мелник в слепоочието и заедно с количката му го събори на земята.

— Дръжте го! Дръж!

Започнаха да го бият, а той се опита с крака да заклещи стария идиот за шията, да го задави, задуши. Избиха му зъб, запушалката падна от устата му.

— Лъжеш! Лъжете! Гадове!

През гъстата тълпа не можеше да се пробие път и черните започнаха да издърпват Артьом навътре, зад вратата. Вдигнаха Мелник, изтупаха го.

— Лайнар дребен. Пърхот. Аз тебе на прах. На прашец. Боклук. Тебе и оная неблагодарна кучка. И двамата ще увиснете. Плесени. Лъжа. Всичко е лъжа.

Зад него Тимур обясняваше:

— Това е арестуваният диверсант. Има основания да се смята, че е шпионирал. Опитвал се е да ни демаскира. Проверяваме.

Най-накрая качиха полковника в количката, а Артьом го вкараха вътре. Там, зад вратата, започваше дълъг коридор с много изходи. Артьом веднага го зарязаха.

И там, превит на две, той слушаше.

— Да, Святослав Константинович — кимна с тежката си оплешивяваща глава кафявият председател. — Вие изрекохте златните думи на човек, който знае цената на човешкия живот.

Тук съм напълно солидарен с вас. Предлагам още днес да изпратим наши дипломати на Червената линия, в Ханза и при представителите на Райха. Да привикаме всички на масата за преговори. Да приключим с разногласията, които ни разделяха през всичките тези години. В края на краищата не сме чак толкова различни, ахъм. Трябва веднага да се сплотим. Да обединим усилия. И заедно, колективно — ние, вие — да защитаваме метрото. То е нашият единствен, нашият общ дом. Единственият ни дом в идните десетилетия, ако искаме да оцелеем, нашият свещен дом на века!

— Не сме чак толкова различни — с ужас повтаряше след него Иля Степанович. — Не сме чак толкова различни. Ние и те. Преди всичко сме руснаци. Да се сплотим. Защо. За какво. При представителите на Райха. Наринешка.

Но тълпата поглъщаше бърборенето му. Първоначално смачкана, съкрушена от откровението, сега тя започваше да се изправя, да разбира, да обмисля онова, което я бяха захранили.

— Американосите... През цялото време... Музика... Тъпчат се... Танцчета... Животински... Но винаги съм имал усещането... Чернилестият им хипхоп... Ние тук лайна ядем... А те и от нашето лайно ще ни лишат... Последното, което остана... Знаех си, знаех си... Няма да ни оставят на мира... Нищо, ще изчакаме... Ще изтърпим... Какво ли не... Нищо, може и да не се променя...

— Както знаете, времената и без това не са лесни — продължаваше отгоре кафявият. — Гъбената зараза изтощи запасите. Ще се наложи да затегнем коланите. Но обединени, ще успеем... Нашата велика държава! Нашият народ неведнъж!