Дмитрий Глуховски - Метро 2035

Мелник отвръщаше дръпнато, злобно.

Открехна се вратата на кабинета.

— Ще назначим заседание на Съвета на Полиса. Нямаме право да мълчим! Нека там всички се изкажат. А после ще уведомим и населението. За резултатите. А вие с вашето разцепление... Сами някак там!

— Ами ако наистина целият този Райх е фалшив — прекъсваше ги Иля. — Ако Евгений Петрович сам е фалшификат и предател, ако всичко там при нас е фалшификат, то аз какво тогава, на мене за какво, заради това, че Марина с опашница ли и за това, че Нарине на чорапогащника тогава, и защо аз, за какво. Казваха ми пиши, а какво да пиша, къде може да се напише нещо такова, с какви думи...

А устата на Артьом е запушена с гнили парцали, не може да му отговори и дори не може да помоли Иля Степанович да замълчи.

Прошумоля на изхода неподстриганият брамин, замитайки прахта с халата си, след него мина офицерът, който миришеше на стара пот и непрано бельо, а последен се измъкна неизвестният цивилен. Край на аудиенцията.

— Продължавай да звъниш!

Троицата се омете, изниза се през отвора с размерите на кибритена кутийка в края на коридора, излезе при народа.

— Истината! — полъхна отвън през отворената врата.

Иля Степанович се надигна, без да отлепва гръб от стената, протегна се към вика, целият се напрегна срещу него, но вълненият човек го възпря с юмрук в слънчевия сплит.

И вратата отново се затвори.

Ето: хората най-после искаха да знаят, а устата на Артьом пак е запушена със смрадлив парцал. Нищо, сега други ще могат да го кажат вместо него. Да го кажат и да го направят. Навсякъде беше разпратил куриери, сега дори да умре, не го е страх чак толкова.

Дочу се нещо: онези тримата по ред мъркат нещо приспивно на събудилата се тълпа. Тя им крещеше въпроси, не искаше разни приспивни песни.

Благодаря ти, Летяга, мислеше си Артьом.

Жалко, че умря.

Странно, че умря.

Как няма повече да ме поглеждаш с кривите си очи? Няма да можеш да се шегуваш? Сега кой ще ми дава кръв? Прости ми, че се усъмних в теб в най-последните ни минути, Летяга. Но нали и ти в най-последните ни минути се съмняваше в мен.

Съмняваше се, а каза всичко, както трябва; така, че да ме измъкнеш от примката.

Жалко, че не чуваш как там, на станцията, хората искат истината.

Сега ние двамата с теб заедно им отваряме херметичните врати: ти и аз. Заедно ги пускаме нагоре, към повърхността. А някъде там останалите наши, заговорниците, вършат своето дело. Омир печата листовките, водят Бессолов с притиснато към бледото му слепоочие дуло, апостолът разпечатва бункера. Нека тук Мелник да се тормози, да се гневи — куче без стопанин.

За какво ще говорят на Съвета на Полиса? За това как по- плътно да притиснат капака, да го завинтят по-здраво? За това как да прегазят всички бунтовници бързо, поединично, за да не плъзнат из метрото слуховете за възродения свят?

— Звъни! Където искаш звъни! На Цветен!

Няма да успеят за изпогазят всички.

— Говори! — бушуваше отвън.

— Истината ли казваш? — обърна се към Артьом Иля Степанович. — Онова всичкото, което разказа на Омир? Истината ли е?

Артьом му кимна. Какво ли се топеше в главата на учителчето, в какво ли се отливаше?

Собственикът на часовника — две шарещи очи в отворите — все по-често поднасяше стрелките пред лицето си. Тук, в антрето на приемната, от кабинета на полковника през процепите се стичаше предчувствието за сгъстяващата се необратимост на всичко, което се твореше сега в метрото.

Отново си мислеше за Аня.

За това колко упорита се беше оказала любовта ѝ.

А иначе Артьом се беше организирал вътрешно: почувства първия хлад от Аня и в отговор започна да охладнява. Сякаш не можеше сам да излъчва любов, а просто отразяваше с вдлъбнатата си душа любовта на Аня. Чувстваше върху себе си разсеяната светлина на вниманието ѝ — събираше го в снопче и го връщаше обратно. Разпалваше я с него — и от отговора ѝ събираше още топлина. И беше достатъчно Аня да започне да гасне, за да няма и той с какво да се разплаща. И така Артьом се топеше, докато съвсем не пресъхна; не изгуби вярата си, докато общото им бъдеще в ума му не се изсуши и не се раздроби.

А сърцето на Аня като че ли работеше на обратно, наопаки. Струваше му се, че той повече не ѝ беше нужен — заради злонамерената му глухота, заради вредната упоритост, заради нежеланието да се откаже от своите идиотски мечти и заради пренебрегването на нейните мечти. Може би си беше мислила първа да остави Артьом. Фитилът на свещта вече само димеше. Но щом той си отиде, тя отново се разгоря — ожесточено, отчаяно. Толкова силно, че заслепи очите му, прииска му се да ги прикрие с ръка. Покри ги, но въпреки това продължаваше да грее. Аня отново се отразяваше в него — криво, смешно — но се отразяваше все по-отчетливо и все по-ярко.