Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Достатъчно!

— А после Артьом казва: изобщо няма никакви червени и никакви фашисти. И никакъв Орден няма. Има само една структура. Невидимите наблюдатели. Или дявол знае там какви са, без значение. И ние сме един от отделите на тази структура, а червените — друг. И това не е била истинска война, а отбраната на бункера е фарс. Всичко това е спектакъл. А аз си мисля — а пиенето на водка с нашите момчета също ли е спектакъл?!

— Летяга!

— Нека да говори! — развикаха се в тълпата. — Дай му думата! Летягата е наш! Наш човек! Не му затваряй устата!

— Освободи го! Що за глупост?!

— Така, Летягата приключи... Аз, между другото, двата си крака...

— И Артьом казва — а Ханза къде беше в бункера?! Защо те ни помогнаха с хора чак след това? А не когато ги молехме?!

Не е ли разменил краката си за това?

— Летягата командир! — изрева някой.

В този момент нещо бързо изсъска и Летягата опръска в червено бялата красива стена зад гърба си. Опръска я, отпусна се, седна и легна с лице към пода. Тилът му го нямаше, вместо него се беше отворила месеста фуния.

Такава фуния се отвори веднага и някъде в душата на Артьом.

— Летяга!!!

— Летяаага! Това е Ханза!!!

— Бой по Ханза!

Някой в движение отнесе количката на Мелник, той падна върху гранита близо до гъстата локва, започна да гърчи лапа като обърната по гръб хлебарка, опитвайки се да се изправи, копелетата се въртяха, спиците се гонеха, а над него вече се биеха хора, неотличими един от друг, но много добре знаещи кой е чужд и кой — свой.

Хванаха Артьом, отместиха го, откъснаха му лентата, дадоха му да говори, прикриха го с гърдите си, издърпаха Льоха, а Артьом вече — Омир; оказаха се оградени в кръг от свои; биеха се озверяло, с голи ръце — никой не можеше да внася оръжие по време на съд освен конвоя и палачите.

— Шанс! Шанс! — викаше Артьом в ухото на Льоха, докато му отключваше белезниците с изтръгнатите от конвоя ключове. — Взимаме хората! На Цветен! И Омир! В Райха! В печатницата! Ще направим всичко! Всичко по плана!

— Да! Да! — викаше Льоха.

Двете сплели се вълни започнаха да се раздалечават помежду си, да се отдръпват: едната взе със себе си мъртвия Летяга, другата — гърчещия ръката си Мелник и количката с огънати копелета.

Но Артьом още не можеше да избяга заедно с останалите. Той изскочи от тълпата, огледа се. Къде е тя?!

— Ей! Ееей! — извикаха му от другата страна.

Показаха му я — хваната за косата, със скъсана риза; Аня.

— Къде е подстрекателят?! Дайте ни Чорни! Държим жена му!

— Аня!

— Ела тук, изрод! Ние иначе на нея... Ние нея пред всички тук... Разбра ли?! Пълзи към нас, нищожество!

— Да не си посмял!

Аня пълзеше и ги кълнеше; удареното ѝ око вече потъмняваше. Гръдта ѝ стърчеше като кафяв биберон, жалко и предизвикателно.

Артьом хвана Омир за ръката.

— Листовките! За заглушителите, за оцелелите, за Наблюдателите! За тези, които ни правят на глупаци всичките! Истината! Истината, дядка!

Омир закима.

— Льоха! Ти го познаваш! По физиономия! Бессолов! Любовника на Саша. Само ти го знаеш! Вземи хората оттук. На Цветен. Нека тази гадина ви...

— Хайде, Чорни!

— Или ще я пусне... Или го убий направо там! Да не я докосва, мръсникът!

Льоха примигна.

— Добре! — извика Артьом на онези. — Добре! Идвам! Идвам при вас! Пуснете я! Е?!

Срещнаха се с Аня за половин секунда — между двата полюса на черното. Срещнаха се и се разминаха.

В преходите кипеше — на Арбатска се връщаше напусналото я население: кордоните, които го държаха по-далеч от съдилището, се намесиха в свиването. Разколниците от Ордена отстъпваха от станцията, където намерят, и това Артьом, който беше притиснат между чужди хора, вече не го виждаше. Но крещеше на всички иззад черните глухи гърбове:

— Света го има! Не сме сами! Светът е оцелял! Вас ви лъжат! Можете да излезете от метрото! Лъжат ви! Не им вярвайте!

После отново му залепиха устата.

Онези от Ордена, които бяха останали верни на Мелник, отстъпиха към резиденцията му на Арбатска. Настаниха смачкания полковник на разкривената инвалидна количка и го разположиха на законното му място — в онзи същия кабинет с чашата и списъците.

Артьом и Иля Степанович, който също беше причислен към бунтовниците, ги държаха в едно закътано ъгълче в приемната на Мелник. Пазеха ги неизвестни войници. Влизаха в кабинета на полковника и питаха зад неплътно затворената врата дали не е време да ликвидират пленниците, но Святослав Константинович бавеше решението си.