Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Има основания да смятаме, че е превъртял — обясни неохотно Мелник. — Нищо, като му дойде редът, ще го изслушаме.

Сами ще се убедите. На мен всичко ми е ясно. Но ще решим, както си е честно. Открито и с участието на всички. Ще започнем с Летягата. После — свидетелите. Ще гласуваме за Легатата, после онзи с дефекта, после Артьом. Отделно искам да кажа: не бива да си мислите, че тук при нас е панаир. Съдете с цялата строгост. Бивш роднина — няма значение. Човекът ни е предал. Законът е един за всички. Специално го изправих на другарски съд, за да няма после приказки. Ясно ли е?

Тълпата забуча; но и да бучи, ѝ се получаваше само в хор, само съгласувано, като в строй.

— Така, Летяга. Хайде, разказвай. Кога беше първият опит за вербуване на Артьом Чорни, какво ти каза. Как те накара да му дадеш секретното послание. И подробности за това как провали преговорите с Москвин. Хората могат да го научат. Ние тук нямаме тайни помежду си. И в чии интереси е действал Чорни.

Лицето на Мелник беше спокойно като на паралитик. Но единствената му жива ръка беше така вкопчена в колелото на инвалидния му стол, че пръстите бяха побелели. Гледаше към Летягата с очи от бронз и зениците бяха пробити в бронза дупки. Летягата пристъпи напред като мечка на каишка. Завъртя глава, погледна виновно Артьом. Издиша шумно излишния въздух. Погледна гранита. Тълпата мълчеше. Артьом не можеше да отлепи устните си, Льоха дъвчеше желе от кръв.

— Ние отдавна следяхме Артьом — започна Летягата. — През цялата последна година. Знаехме, че няколко пъти седмично се качва горе. Излиза от станция ВДНХ, отива при небостъргача „Триколор“ там, по „Ярославка“. Няколко пъти седмично се опитва да влезе във връзка по радиото.

Летягата го предаваше. Артьом слушаше. Тикаше език в горчивото лепило, мучеше през ноздрите си. Налягаше го — като студен остър чакъл, като сива току-що нахвърляна пръст върху краката му, върху ръцете, върху гърдите — безсилие.

Тук бяха приятелите на Артьом: Сам, Стьопа, Тимур, Княза. Мярна му се Аня, натикана зад мъжките рамене. Вгледа се — дали е тя? Изгуби я.

— Вие знаете... — говореше Летягата. — За това, че войната със Запада не е свършила. Че те само това и чакат — да се издадем. Ние, разбира се, веднага заподозряхме Артьом в това, че се опитва да влезе във връзка с някой там. Да ни демаскира. Може би дори да им помогне да се прицелят към нас... Той беше нов при нас. И полковникът ми нареди да го следя. Въпреки... Ами накратко. После беше и тази история... С радиоцентъра. Вие сигурно сте чули навярно.

Хората зашумяха.

Аня!

Аня се появи. Изтръгна се от нечия хватка, промъкна се в първия ред. Намери Артьом с очи и повече не го изпусна.

— Отклоняваш се — каза строго Мелник. — Отначало за посланието.

— Да. Ами. Така. Общо взето, с Артьом всичко беше почти ясно. Че вероятно работи за врага. Преследва цел да нажежи обстановката. Да демаскира Москва. Да насочи към нея вражеския огън. И с посланието...

Артьом се дърпаше, извиваше се, но го държаха здраво. И в устата му нямаше дори мъничък отвор, за да каже през него на Летягата за втората отрицателна — а и Летягата вече беше върнал този дълг, и самият Артьом беше заел кръв от Бессолов. И за какво? За да може сам да стигне до бесилото?

Летягата повече не искаше да го поглежда.

Той вече говореше ясно — като запис на диск.

Даже и редките познати от тълпата сега се взираха към Артьом като към чужд, като към отровна твар, която искат да сплескат.

— А относно Москвин? — попита Мелник.

— Относно Москвин — повтори след него Летягата. — Относно Москвин историята е такава. Артьом ме измъкна от бункера, когато ние седяхме там срещу Корбут с неговите спецчасти. Когато погребахме Десетия, Андроида, Улман, Рижия, Антончик...

— Помня ги всичките — прекъсна го Мелник. — Няма нужда.

— Вие всички ги помните, да. Вие имате оня списък. Ние всички сме го виждали. И аз самият едва не умрях. И Артьом ми каза: ти разбираш ли, че ние докарахме патрони, двайсет хиляди патрона, на червените? На Москвин? Ние ги докарахме на гадините, които убиваха нашите момчета? По заповед на Мелник. И аз разбрах. Че сме продали паметта им. Разбрах за какво са умрели. За нищо. Че това е политика.

— Летяга!

— Че политиката е по-важна. Че вчера е война, а днес — мир. Жалко, че всички момчета умряха напразно и за вчера, когато беше война, защото днес нали е мир. Днес ние ще заредим с двайсет хиляди патрона тези гадове, за да може утре, когато е отново война, те да ни избият и нас, останалите.