Дмитрий Глуховски: Метро 2035

ли? Иска да ми вземе сина! На американците! Като играчка! И самият той... и нас!

— Глупачка — каза ѝ Артьом. — Кучка.

— Качвай се сам на своята повърхност! С червеи ще ни сравнява! Няма да го пусна! Да не си посмял! Тръгнали да ми го отнемат!

— Не му давай детето! Той още с идването, всички го знаят! Къде ще го мъкне?!

— Няма да го дадем! Това е вече прекалено!

— Аз искам с вас! — заплака Кирюха. — Искам да видя повърхността!

— Да го предадем на тази Ханза — и готово — каза някой. — Нека те да се оправят.

— Ами тръгвай! Щом тук с нас ти е тежко! Тръгвай, предател!

Започнаха да се отдръпват от масата, да отскачат.

— Ами стойте си! Яжте! Продължавайте да се ядете един друг! Нека ви разиграват тук! Като овни! Като искате сами да умрете — умирайте! Да газите в лайната — газете! Да ровите в проклетото си минало — моля! Но децата за какво са ви виновни?! Децата защо ги погребвате живи?!

— Ти самият си овен! Ти самият си се продал! Никой няма да тръгне никъде с теб! Какво, в капан ли искаш да ни вкараш?! Колко ти платиха?! Да го предадем! Да не си разваляме отнощенията с Ханза заради това лайно!

— Така, достатъчно! — извика Сухия, изправяйки се.

— А ти да беше държал своя под око! Гледай го, продал се е там! Малко ли ни е тровил нервите! Ние сигурно нямаше и да боледуваме, ако през цялото време не ни беше нарушавал херметичността! Ти не се бъркай в нашето! Ние сами, ясно?! Това е нашият дом!

— Тьооом, а с теб, аз с вас, мооооля!

— Махай се! Изчезвай! Докато не сме те дали на тях! И да страдаме заради него на всичкото отгоре!

Ръката на Кирюха напипа показалеца на Артьом, обгърна го и се вкопчи в него, но Наталия го дръпна — и го откъсна.

На Артьом му потекоха сълзи.

— Татко... — той се обърна към Сухия. — Татко. А ти какво?

— Аз не мога, Артьом — изшумоля Сухия с мъртъв глас. -

Не мога с теб. Как ще изоставя хората?

Артьом примигна.

Виеше му се свят. В одраното му гърло имаше буца.

— О, майната ви на всичките в това ваше метро! Аз за вас бях готов да умра, а тук дори няма за кого да умреш!

Помете с грохот и дрънчене от масата чиниите с човешкото свинско, обърна пейката.

След него крачеше Аня; и кой знае защо — се тътреше Иля Степанович.

— Ти какво, нагоре ли се каниш? — попита го Артьом.

— Не. Аз не. Аз тук. Аз за вас... Артьом... Аз за всичко това... Ще ми разрешите ли да напиша? Ще ми разрешите ли книга? Аз в нея всичко както си е... Честна дума!

— Пиши, бля. Нищо няма да напишеш. И никой няма да го чете това. Прав е Омир, старото куче. На вас са ви нужни приказки!

*

* *

На запад беше алено залезно небе, а на изток — кристално, чисто и звънливо като измита бутилка. От него бяха измели всички облаци и сега ги забиваха един по един в зенитната синева като сребърни гвоздеи.

Нахвърляха в багажника храна, патрони, оръжия, филтри. От тубите с гориво бяха останали цели три. Достатъчно да се прекоси половината Земя.

Широкото Ярославско шосе водеше от ВДНХ право към другия край на континента. То беше задръстено с недопристигнали, но между заседналите в миналото се виждаше тънка алея,

по която можеше да се отиде там някъде. Домовете на мъртвите се златееха по контурите и в прощалния миг Москва се струваше на Артьом топла и истинска.

Беше му омръзнала гумата върху кожата, бяха му омръзнали и приготовленията. Сега му се искаше без нея. Искаше му се вече по-скоро да се носи със свалени стъкла, да лови насрещния въздух с отворена длан, да го диша, топъл и свеж. Нищо, след три или четири часа щяха изобщо да свалят тези противогази и да ги захвърлят през прозореца някъде по-надалеч.

Все пак се прегърнаха.

— Вие накъде сега? — попита Сухия.

— Където и да е. Ние къде, Ан?

— Във Владивосток. Искам на океана.

— Значи, във Владивосток.

Артьом постла бялата Савелиева кожа на Аня — трябваше да се пази, тепърва ще ражда деца. Прибра нагана в жабката. Запали двигателя. Хлопна вратите.

Сухия се наведе към него. Помоли го да спусне стъклото. Избоботи в хобота:

— Артьом, не съди хората. Хората не са виновни.

Артьом му прати въздушна целувка.

— Прощавай, чичо Саш. Чао-бау.

Сухия кимна, отдръпна се. Иля Степанович, настръхнал, помаха с ръка. Други изпращачи нямаше.

Артьом положи ръка върху коляното на Аня. Тя покри, ръкавицата му с двете си ръце.

Японската кола кихна в синьо, запя походна песен и се откъсна от мястото си — и веднага нататък, към вълшебния и невероятен град Владивосток, разположен на топлия палав океан — през огромната и прекрасна неведома страна, населена с истински живи хора.