Дмитрий Глуховски - Метро 2035

— Пьотър Илич! Откъде карат фуража, не помниш ли?

— От Комсомолска според мен. Помня, че така говореха до мен. Пресен. Макар че не беше чак толкова пресен последните пъти.

— От Комсомолска?! От червените?!

— От Ханза...

— Каква разлика.

— А какво не е наред с тях?

— Не задаваш излишни въпроси, а? Блокада, бля?

— Аз трябва да храня хората, Артьом. Двеста души. Има — и хубаво. Когато станеш началник на станция, ще разбереш...

Артьом се изправи.

— Може ли?

— О, виновникът за тържеството! Давай тост, Артьом!

И той се изпъна в стойка мирно, сякаш наистина възнамеряваше да им каже тост. Само че пръстите стискаха въздуха вместо чаша.

— Там за мен са дошли хора. Уж от Ханза. Искат да ме вземат и да ме отведат, за да не успея да ви разкажа всичко това. Разправят, че ако не ме предадете, ще има блокада.

Хората около масата зашъткаха; песента, която вече бяха подкарали — за подмосковските вечери — замря. Някой тихичко продължаваше да дъвче.

— Москва не е единственият град, където хората са оцелели. Вчера на Полиса обявиха пред всички, че има и други. Скоро ще ви го съобщят и на вас. Смятайте, че аз съм пръв. Целият свят е жив! Питер, Екатеринбург, Владивосток, Америка. А не сме ги чували, защото са заглушавали радиото.

Беше настанала гробна тишина. Хората слушаха, вцепенени.

— Ние не бива да живеем повече тук. Можем да си съберем нещата и да си отидем. Във всеки момент. Сега. Когато си поискаме. В Муром, на триста километра от Москва, фонът вече е нормален. Хората живеят на повърхността. Москва е тази, която е мъртва, заразена, защото над нея са сваляли бойни глави. Не бива да сме тук. Аз ви предлагам, аз ви моля: нека да си отидем.

— Защо? — попитаха го.

— Да се мъчим триста километра — и там какво?

— Какво го слушате, той още от идването — пак с тази тема!

— Защо? Защото мястото на човека не е под земята. Защото вие живеете в тунелите, вас ви държат в тунелите! Като червеи! Вие поне помните ли го това? Тези идиотски войни, воюваме сами със себе си... Ние тук нямаме утрешен ден. Това е гробище, метрото. Ние тук никога няма да станем никакви. Тук няма да бъдем хора. Няма да направим нищо ново. Няма да израснем. Тук боледуваме. Израждаме се. Няма въздух. Тук няма място. Тук е тясно.

— На нас ни е достатъчно.

— А Душанбе оцелял ли е? — плахо се поинтересува някой.

— Не знам.

— Ти нас с червеи ли ни сравняваш?

— А ако Америка още е цяла и войната продължава? — заразсъждаваха около масата.

— В град Муром има манастир. Оцветен в бяло. Със сини куполи. С цвета на небето. На брега на река е. И наоколо е гора. Да отидем там? Първо разузнавачи, докато се приготвят всички. Ще намерим някакъв транспорт, ще го оправим. Жените и децата — с коли.

— А там какво ще ядем?

— А тук какво ядете?! Вие тук... Дяволите да ви вземат. Явно е, че тук не може по никакъв начин! В това е бедата! На това място! Това не е убежище! Това е гробница! Оттук трябва да се бяга!

— Ами бягай тогава — казаха му мрачно и тихо. — Какво, не ти се ли се бяга сам? Какво си повлякъл хората? Мойсей, пфу!

— А защо Ханза иска да го предадем? Убил ли е някого? — полюбопитства някаква жена.

Артьом погледна към Сухия. Той обхождаше с очи масата, сякаш търсейки подкрепа за Артьом. Но не се намесваше. Артьом потри челото си.

— Хубаво. Добре. Аз събирам експедиция. Засега — разузнавателна. Да отидем да изследваме на изток. Да видим къде там е годно за обитаване. И когато намерим, ще се върнем за останалите. Кой е с мен?

Никой не отговори. Дъвчеха, зяпаха, пиеха. Не отговори нито един.

Аня сложи ножа настрана. Изправи се.

— Аз. Аз съм с теб.

Постояха двамата. После се чу шумолене.

— Аз също! Аз ще дойда с вас! Извън метрото! В Полярни зори!

Както си седеше, така и стана — между Аня и Артьом. Те се спогледаха.

Наталия, майка му, отскочи от масата, полетяха чаши и се разбиха в пода.

— Бързо тук! Край, отиваме да спим!

— Но мамо! Но в Полярни зори!

— Никъде няма да ходим! Ние тук сме си вкъщи!

— Но поне ме пусни да отида...

— Не!

— Та това е на повърхността, Наталия... — рече Артьом.-Та там има въздух. Друг. Свеж! Та туберкулозата...

— Няма туберкулоза, има друго! Някаква чума! Там, навън, хората разправят — американците! На американците ли ще ни предадеш?!

— Ти щом не искаш — пусни поне него. Той тук... Ти сама каза. Колко му остава?

— Ти от мен? — тя се задъхваше. — Ти сина ми от мен?! Ах ти, гад... Няма да ти го дам! Няма да разреша! Кирюшка! Чухте