Илса Бик - Чудовища - част 2

Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.

Дъхът ѝ излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото ѝ. Полежа неподвижно още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на Том да се плъзга по кожата ѝ. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне ѝ още няколко секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата ѝ докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа. После се измъкна... и се закова на място.

Отпред, на няма и петнайсет метра, гората беше залята от трепкащи сребристосини снопове светлина, достатъчно ярки, за да хвърлят високи мастилени сенки. Можеше да види клоните на дърветата върху легла от иглички, отделните камъни около огъня, въглените, дремещи под одеяло от пепел, дори проблясването на отделните халки на нейната палатка. От мястото си близо до огъня Бък изправи глава и я килна въпросително при внезапното ѝ появяване посред нощ, особено след като го беше изритала от палатката.

- По дяволите! - прошепна тя и загледа с благоговение как дъхът ѝ излиза не болнаво зеленосив... а син. Беше оставила ботушите си пред палатката и сега ги придърпа непохватно, пръстите ѝ внезапно бяха станали тромави, устата ѝ беше пресъхнала. „Трябва да събудя Том. Той би искал да види това. Трябва да вдигнем другите.“ Да, но тя искаше първо да е сигурна. Натъпка босите си крака в обувките. Твърде късно осъзна, че в бързината беше забравила да ги изтръска. За нейно облекчение, палците ѝ откриха, че никой не беше се отбил на посещение.

Беше направила лагера в закътано място между канадски ели и захарен клен и вляво от него имаше сечище. Изправи се на крака и забърза нататък с Бък, подскачащ от радост по петите ѝ. Само след няколко секунди се гмурна в басейн от светлина, толкова наситена, че тя първо видя само дългите пръсти на сянката си, която избяга. Можеше да види и сянката на Бък, и двойния блясък в очите му, докато се взираше и се чудеше какво я беше прихванало. Алекс се завъртя на пети, погледна наляво и нагоре през процепа в балдахина от клони...

И към едно нощно небе, където плътната мрежа от облаци най-после се беше отдръпнала. Виждаха се само най- ярките звезди. Беше така, защото луната беше високо и беше пълна... и бяла.

- Боже мой! - Ръката ѝ полетя към устата. - Ти си там, ти наистина си там, върнала си се, ти си луната, ти си...

В този момент Бък изръмжа ниско предупреждение. Алекс чу едно тихо „хъш“ на ботуш, стъпващ по земята.

После някъде отляво, от дълбокия мрак на гората, долетя миризмата.

Не беше излъгала. Наистина вярваше, че чудовището ѝ работи само в една посока - спускане зад очите на някой друг, а не обратното.

Миризмата може да бе стояла там известно време, но не твърде дълго. По-рано тя беше навън с Том и усети единствено силния остър студен метал на Горното езеро, прясната смола на дърветата, огъня... и Том, разбира се. Беше много съсредоточена върху него, върху вкуса му и усещането за устата и ръцете му, а после и върху натиска на тялото му срещу нейното. Том беше толкова силен като бучене в кръвта ѝ и това, което направиха заедно, беше толкова сладко, че затъмняваше всичко останало.

Но сега тя си спомни съня - кратък, но жив, - който я беше събудил. Картината беше повече като снимка от замъглено видео: връхлитаща панорама, показваща дървета и мъгла, която можеше да е палатка, а после езеро, не черно или болнавозелено, а стоманеносиньо и искрящо на лунната светлина, където малки вълнички се къдреха по скалите.

Точно тогава чудовището повдигна глава и подуши, а тя се събуди.

- Всичко е наред - каза Алекс на вълчака, като не знаеше дали е вярно. Но все пак не надушваше следа от опасност тук, само миризма на хладни сенки, на студена мъгла и намек за ябълка.

И на изгнило. Този аромат също беше там. Все още.

Може би щеше да го забележи, ако не беше луната. Той беше доста далеч назад, сред дърветата. Просто намек за човек там, залепена фигура, изрязана от черен кадастрон.

При тази гледка всичко в нея, което беше човешко, се заледи. Не и чудовището обаче с неговите люспести ръце и зъби-игли. Вълка беше другарче, някой, с когото да си играе. За нея сякаш чудовището беше решило да вземе най-лошия ѝ кошмар и да го направи истина.

Това щеше да свърши или със смъртта на Вълка, или - онче бонче - Том, Крис, Ели. Ти реши!

- Не може да направиш това, Вълк - каза тя на тъмния силует сред дърветата. - Те ще те убият. - „Или пък аз, за да ги защитя.“ - Искам да тръгна с Том. Съжалявам, Вълк! Върни се при Пени! Тя се нуждае от теб. Иска ми се да ти помогна отново да станеш Саймън, но не знам как. Не знам дали можеш. - „И дали трябва да опитвам.“