Илса Бик - Чудовища - част 2

Крис и Том казаха, че не могат да се крият вечно в гората. Всички онези книги и оборудване, а може би и някои професори, стари колкото Исак и Кинкейд, бяха твърде ценни, за да ги оставяш на произвола на съдбата. Том каза, че някой трябва пръв да излезе от скривалището - „да остави жиците“, както го нарече той - и да се противопостави. Така че можеше и да са те.

„Да, стига само да не ме изядат. - Тя хвърли бърз поглед към Алекс, но тя беше отдясно на Том. Ели зърна единствено косата ѝ. - И Алекс да се върне изцяло.“ Ако можеше. Не... това беше грешно. Ако Алекс си позволеше.

„Трябва да ѝ помогнем да остане.“ Ели не беше сигурна, че знае как. Вече бяха вървели толкова дълго. Може би Алекс не искаше нищо повече от това. Не беше казала нищо... но Ели просто имаше усещането.

Тя дори почти разбираше защо. Първата нощ, когато направиха лагер в Уакамау, тя беше събрала кураж и бе помолила Том да отидат до Мос Ноб: „Там аз и Алекс оставихме дядо Джак“. Не беше много вероятно, Ели не беше тъпа. Октомври беше преди шест месеца, а вече беше краят на април. Почти пролет, което също така значеше, че тя нямаше нужда да носи парка, поне не всяка секунда. Но Алекс каза, че пролетта винаги идва късно в Горния полуостров - затова дърветата бяха още голи и ставаше студено нощем - и все още може да завали сняг. По дяволите, Алекс бе виждала сняг през юни, когато с родителите ѝ отишли до Маркет и бащата на Алекс я предизвикал да скочи от Черната скала, защото понякога просто се чувстваш смахнато.

Ели истински се зарадва, когато тя им разказа някаква история за родителите си. Прекараха си много добре, въпреки че след това Алекс отиде в палатката си далеч от всички тях. Ели не знаеше защо за Алекс беше толкова важно да им разкаже всичко това, но имаше чувството, че историите бяха начин да си спомниш. (Като да им чете около огъня вечер. Това беше другото хубаво нещо, което Алекс правеше. Тя им четеше „Гънка във времето“, една от книгите на Питър. Страхотна история впрочем, за която Алекс спомена, че ѝ е чела майка ѝ.) Алекс също така ѝ върна свирката и ѝ каза, че трябва да я пази. Самата тя все още носеше часовника с Мики Маус. Значи, щом Алекс им доверяваше всички тези спомени - книгите, историите и свирката, - това беше хубаво, нали? Не разказваш спомените си на всеки срещнат просто така, нали?

Все едно. Том я беше изслушал за Мос Ноб и после беше казал:

- Ели, ако държиш на това, разбира се, ще ти помогна. Но, скъпа, честно казано, не мисля, че той е още там. Минало е много време.

Тя вече не беше глупаво малко дете. Нямаше нужда Том да казва останалото. Идеята беше тъпа. Така че не отидоха. Но това не значеше, че духът на дядо Джак не се навърташе все още около Мос Ноб. Това я накара да се чувства тъжна и малко виновна. Сякаш когато си отидеше оттук, духът му щеше да бъде самотен. Само ако можеше да намери начин да оправи това...

- О, момчета! - каза внезапно Алекс и Ели долови учудването в гласа ѝ. - Вижте!

Ели погледна нагоре. Само на няколко стъпки напред пътеката изчезваше. Това, което забеляза първо, бяха златните краища на облаците в небето и огромния простор синьо-черни води отдолу, простиращи се докъдето ѝ стигаше погледът, чак във вечността. Дърветата просто свършваха. След още четири стъпки Ели се озова на тънък полумесец извисяващ се пясъчник, обрасъл плътно е мъх. Отдясно върху червени, кафяви и жълти скали падаше водопад като сребърнобяла панделка. Чуваше тракането на кучешките нокти по камъка и искрено се надяваше да не се подхлъзнат, защото пътят надолу беше дълъг. Това беше Огледалната точка и тя се чудеше дали наистина можеш да се видиш от толкова високо. Съдейки по облаците във водата, тя мислеше, че сигурно може. (Облаците, които бяха с тях, откакто бяха пристигнали в Уакамау, бяха супер. Ели беше държала под око луната. Не беше казала на никого. Но продължаваше да си повтаря: „Ами ако?“.)

И все пак имаше достатъчно слънце, за да освети скалите. Гледката накара гърдите ѝ да се стегнат, но по един хубав начин. Светлината превръщаше обикновените на вид стари скали в тъмноръждиви и златни ивици, а което беше най-хубавото, някои бяха сигналнооранжеви - ярки като пясъка в Ирак. Върху самата вода вълничките от водопада блещукаха като стопена лава.

Когато видя това, Ели осъзна, че родителите на Алекс бяха прави. Тук те двамата се бяха влюбили. Огледалната точка беше толкова ярка и красива и имаше толкова много цветове, дори когато облаците ги заплашваха. Наистина беше перфектното място да започнеш... и да завършиш. Да заспиш завинаги. Това не значеше, че всичко изведнъж е станало нормално. Но болката в гърдите на Ели вече не беше толкова остра. Сякаш вътрешностите ѝ бяха гърлото на буркан с ягодово сладко, затворено твърде плътно, и сега някой достатъчно силен най-после беше успял да отвори капачката, за да освободи цялото вътрешно напрежение с леко „пук“.