Илса Бик - Чудовища - част 2

- Аз... няма... да те оставя тук. - Той свали погледа си към нея. - Отказвам. Ако ти няма да дойдеш, и аз оставам. Няма да те изоставя, Алекс, никога повече.

- Не! - Шокът мина на вълни през лицето ѝ. - Не, Том, няма да ти позволя да го направиш.

- Няма да те изоставя - повтори той. - Ти не си единствената, която избира. Сега или тръгваш с нас от тук утре, или махаш за сбогом на Ели и Крис. Точка.

Устата ѝ се превърна в тънка линия над брадичката.

- Том, защо правиш това? Защо го правиш още по-трудно за мен?

- Не мислиш ли, че е трудно за мен?

- Разбира се, знам, че е. Но не виждаш ли, че се опитвам да те предпазя?

- А ти не виждаш ли, че те обичат? - изкрещя той. „По дяволите всичко това!“

Том я прегърна. Ако тя се дръпнеше, той щеше да я пусне. Не можеш да задържиш някой, който е решен да се измъкне. Но тя не се дръпна, въпреки че плачеше тихо с широко отворени очи и сълзите ѝ се стичаха по бузите, които изглеждаха бледни дори на светлината на огъня.

- Алекс!

И тогава той направи това, което жадуваше да стори от седмици. Отдръпна косата от лицето ѝ, за да я вижда, да може да я докосва по-добре и за да запомни всеки сантиметър, всяка черта - от извивката на веждите ѝ до дъгата на устните ѝ и ъгъла на тази упорита челюст.

- Алекс, не ми пука, че имаш рак. Не ми пука дали целият или част от този тумор е чудовище. Загрижен съм за теб. Вървях сам много дълго. Направих го в Афганистан, направих го в Уакамау. Щях да вървя, докато не ми останат сили, ако не се бяхме намерили. Но ние се открихме, а аз съм толкова уморен да вървя сам. Моля те, Алекс, върви с мен! Бъди достатъчно смела, за да си тръгнеш оттук с мен! Напусни това място! Тук живеят само призраци. Ела с нас! Ела с мен!

- Том! - Тя вдигна трепереща ръка към устата си. - Аз умирах, когато дойдох тук.

- Аз също - каза той. - Само че по различен начин.

- Ами ако наистина все още умирам и не го знам? Ами ако стане по-силен и отново се разболея? Достатъчно лошо е, че живея с това чудовище. Ами ако туморът не е само чудовище? Ако е и рак? Не знам колко още време ще имаме.

- Присъедини се към останалата част от човешката раса! - каза той, което я накара да се изсмее леко и така освободи ужасен възел в гърдите му. „Боже, да, моля те, направи го за мен! Само този път, моля те!“ - Знам само, и това е единственото, за което съм абсолютно сигурен, че те обичам. Върви с мен, Алекс! Върви с мен днес - той целуна едната буза, после другата, вкусвайки кожата ѝ и мократа сол - и утре - после докосна устните ѝ със своите и усети как се разделят, усети въздишката ѝ в устата си.

- Върви с мен, Алекс! - прошепна той. - Върви с мен за толкова време, колкото имаме!

Какво стана после, беше само за тях.

Чудовището я събуди.

За секунда тя се зачуди дали не беше сън, приятен сън, но все пак... самозалъгваше ли се? После вдиша мускус и сладък пушек, и подправки, и Том - Том, топъл и солиден, и истински - и чу дълбокото му дишане в съня. Тя надигна глава, докато успя да го фокусира на мъждивата светлина, изпълваща палатката. Сложил ръка на корема ѝ, той лежеше на една страна, един лъч светлина посребряваше косата му.

Очите ѝ се плъзнаха по лицето му. Имаше един научнофантастичен сериал, който баща ѝ обичаше. Доста стар, но не беше „Стар Трек“, а нещо за космическа станция и имаше цифра в името... шест? Не, пет. Все едно. Имаше странни извънземни с техните странни ритуали. Един от тях беше да гледаш възлюбения си, докато спи, защото тогава всички маски падат и можеш да видиш личността такава, каквато е. Звучеше доста глуповато. И все пак... В съня си Том - той може би за първи път сънуваше добри сънища - беше такъв, какъвто винаги е бил: стабилен и сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че...

„Чакай малко!“

Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше и имаше...

„Гледай! - Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. - Това е откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“

С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста ѝ излезе от мрака и стана видим. Изскочи от сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на палатката и блестеше в косата на Том.

„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди - нямаше смисъл да бъде глупачка, особено ако грешеше, - тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева. Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.