Илса Бик - Чудовища - част 2

- Дай му оръжието! - викна Том през рамо към Грег. - Дай му го, скачай на коня и да се махаме сега, сега!

- Какво? - Главата на Грег се люшна към Крис. - Крис, знам, че той сигурно е брат ти, но това е като е Лена. Той все още...

- Направи го! - Крис погледна надолу към Саймън, докато Грег му подаваше узито по начина, по който предлагаш закуска на питон. Щом другото момче хвана дулото, Грег го пусна и изтича към коня си. - Бягай, Саймън! - каза Крис на брат си. - Разбираш ли? Върви, махай се, вземи Пени и бягайте...

- Хайде! - извика Том. Той закрепи Алекс на седлото, притисната в гърдите му, както Крис беше направил с Питър. Тя беше неподвижна като мъртвец и Крис не можеше да каже дали все още диша. Том обърна коня и смуши животното в галоп. - Четирийсет секунди. Давайте, давайте!

- Бягай, Саймън! - извика Крис, след което обърна окьрвавения кон и го пришпори в смъртен бяг, като го подканяше: - Давай, Нощ давай, Нощ, давай!

„Четирийсет секунди.“ Стрелнаха се покрай възел от хранещи се Променени, новите мъртви и тези, които щяха скоро да се присъединят към тях. В главата си броеше, докато препускаха през площада: „Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем...“

Стигна до трийсет.

Краят дойде, когато се беше отдалечил на пет преки. Точно така си беше представял края на света - не тишината на електромагнитния импулс и писъците на птиците, а огромния набъбващ рев като от детонация на неутронна бомба, плясък, а после ярко, издуващо се БАМ- БАМ-БАМ-БУМ. Заловен между сградите и отразен в камъка, звукът беше чудовищен. Крис усети как въздухът профучава край него със зверско „фъш“. Прозорците на къщите на тази улица внезапно се разбиха, когато ударната вълна премина и се опита да го измъкне от седлото. Земята потрепери толкова силно, че той усети тръпката в гръбнака си, видя я в падащия остатъчен сняг, изтръскан от покривите.

Дишайки тежко, Крис обърна поглед назад. Невъзможно ярки, невъзможно блестящи буци кървава светлина изригнаха от разбитите прозорци на кметството като пламтящ дъх, издишан от много усти на чудовища, надигащи се от дълбините. Той усети помитащата гореща вълна и затихващите, идващи след нея. Цялото кметство не просто се срина, а се взриви в градушка от камък и стомана и в бушуващи огнени кълба, които се пръскаха в оранжево-червени вълни през Променени и цвилещи коне, и през всяка жива душа на онзи площад. Светлината беше толкова ярка, че всичко хвърляше дълги бягащи сенки. Очите му извикаха от болка, сякаш се беше опитал да се взре в сърцето на слънцето. Ако имаше писъци и викове, той не можеше да ги чуе.

Но усети как Питър се върти в ръцете му и долови стоновете му.

Върху тях като дъжд падаха камък и горящо дърво. Изтръгнати клони от дървета се забиваха като пламтящи копия. И имаше парчета от тела - крака и ръце, обгорени, почернели черепи. Бутове от коне и остатъци от кости, и още плът, твърде обгорена, за да може дори да се предположи откъде е или от какво е. На пряка и половина напред една конска глава с пламнала грива прелетя в горяща дъга, за да се забие в покрива на някаква къща.

- Крис! - беше Том.

Все още замаян, Крис се обърна и видя него и Грег с онзи огромен вълчак да чакат в края на пътя, който щеше да ги отведе до болницата и извън Рул.

Когато ги настигна, Крис каза глупавато:

- Беше толкова... толкова голямо.

- Знам - каза Том. В ръцете му Алекс пое дъх. Той я притисна към себе си, завъртя коня и се насочи на север. - Остави, Крис! - рече. - Не гледай назад!

Изглежда, беше ранно лято, въпреки че той не можеше да е напълно сигурен. Крис седеше с кръстосани крака на плоска изпъстрена със зелени петна базалтова плоча под лъчите на слънцето. Денят беше безоблачен, небето бе замъглено в бяло там, където се срещаше с индигото на езерото, и малко по-тъмно, с цвят на протъркани дънки, точно над главата му. Северният ветрец с аромат на студено желязо и на смърч разроши косата му. Понесено от долината на около триста метра надолу, дойде самотното крякане на дървесна жаба. Право на север, край далечния бряг, той преброи поне пет тънки и скалисти обрасли с дървета резени и по-голямо зелено петно, разстлано над водата като протегната ръка.

Измъкна острието на джобното си ножче, отряза парче сирене, откъсна комат от ронлива франзела и постави резена отгоре. Задържа храната под носа си, вдиша масления аромат на топъл чедър и прясно изпечен хляб, после отхапа. И изстена.

Точно зад дясното му рамо дойде нисък смях.