Илса Бик - Чудовища - част 2

- МЕЛИ, НЕ! - изкрещя Том, вадейки пистолета си в същия миг, в който Крис извика:

- Алекс, Алекс, внимавай! Внимавай! Вни...

Тя мислеше, че това е най-странното чувство. Сякаш се будеше от мрачния хаос на дълъг трескав сън, умът ѝ гореше ярък и чист, тя се завръщаше към себе си не в прегръдките на родителите си, а в заслона на ръцете на Том.

И ето ги тук, борещи се за всяка оставаща секунда насред края на света, а не беше останало време в тази растяща градина от мъртъвци. Но на земята нямаше друго място, където тя искаше да бъде, освен с Том, Крис и нейните хора, които чакаха, за да я приветстват обратно, да я отведат.

Макар че чудовището все още търсеше нещо. Тя усети как то се пресяга, защото тя искаше Вълка да избяга и да бъде в безопасност. И когато забеляза Вълка с Йегър, можеше да мисли само за това, че той трябваше да се махне и да направи последния скок далеч от Рул към бъдещето. Може би беше грешно да чувства това към момче, което беше наполовина чудовище, но какво пък, по дяволите?

- Вълк! - Тя сграбчи ръката му като обезумяла. Държеше под око Пени, но момичето изглеждаше само вкаменено, което беше добре, защото имаха достатъчно проблеми. - Трябва да тръгваш, трябва да се махаш.

Вълка плачеше. Големи сълзи прогаряха рубинени следи през кръвта. За секунда тя разбра какво изпитва той. За това не ѝ трябваше чудовище. Това беше момче, което току-що беше загубило не само Йегър, но и Питър. За него не беше останал дом, нито място, където да отиде. Сякаш гледаше себе си на погребението на родителите си. Или в деня, в който ѝ поставиха диагнозата: беше се сгушила в стол в един ужасно студен офис, след като за първи път беше видяла как изглежда чудовише, живеещо в мрака и изяждащо те жив.

- Вълк, моля те! - Тя усещаше как устните ѝ треперят, сълзи горяха очите ѝ. - Ще стане по-добре, обещавам ти, но трябва да се опиташ да тръгнеш, Вълк, трябва да бягаш, трябва...

Изобщо нямаше промяна. Въпреки всичко станало бяха минали по-малко от три минути, откакто бе освободила чудовището си. Имаше много стрелба и хората още пищяха. Пукотът на едно оръжие не беше нищо ново, въпреки че... какво крещеше Том?

Нещо я удари много силно в гърба. Видя как Вълка трепна. Огън облиза гърдите ѝ. В мъртвия промеждутък между два удара на сърцето тя и Вълка само се взираха един в друг. Алекс все още чуваше стрелбата, но тя вече беше толкова различна. Нямаше пукот или тежко „бам“. Само заглушено далечно пукане като от изтъркан целофан.

Краката ѝ се подгънаха. Там беше мракът, който я чакаше долу, но само той. Беше на Черната скала отново.

Само че този път водата - студена и дълбока - се надигна за нея.

Алекс вероятно така и не чу. Беше толкова шумно. Бумтежът на магнума се изгуби в двойния рев от пистолета на Том и пушката на Грег. Останките от Мели се сринаха назад, двете момчета вече се препъваха напред, а Крис подкара Нощ след тях.

Непохватно сгушил Алекс в ръцете си, Саймън, неговият брат, се изправяше със залитане, а огромното куче се зъбеше, но не смееше да нападне. Алекс беше висока, трудна за всеки, а сега беше отпусната. Тежеше като мъртвец, очите ѝ бяха затворени, бялата лебедова шия бе извита назад. От седлото на Нощ Крис можеше да види къде се беше забил куршумът в гърба ѝ по червената звезда отдясно на гръдния кош. Когато гърдите ѝ с мъка се повдигнаха, Крис чу ужасен грачещ звук като крякане на умиращ гарван.

Пени вече се опитваше да се отдръпне. Когато Саймън видя, че идват, направи стъпка назад, сякаш искаше да се обърне и да се опита да избяга. Но тогава очите му се спряха върху Крис и лицето му - „Моето лице“, помисли Крис - пребледня.

- Моля те! - каза Том, гласът му се пречупи. Той протегна ръце. - Вълк... Саймън, моля те, дай ми я! Нека ѝ помогнем!

- Том! Крис, какво, по дяволите... - Грег беше слязъл от коня и се беше качил горе е узито, което бе насочил към Саймън. - Момчета - каза той разтреперано, - трябва да тръгваме, трябва да тръгвате!

- Знам. - За част от секундата Крис видя в терзанието и сълзите, стичащи се по бузите на Саймън, не Променен, а момче, борещо се да избере между това, което желаеше, и това, което можеше да има. - Саймън... моля те - опита той, стягайки ръце около Питър, който вече беше в безсъзнание. Приятелят му беше много тежък, но Крис можеше да понесе тази тежест. - Мястото ѝ е при нас.

При тези думи Саймън пристъпи непохватно и колебливо. Том го пресрещна, обгърна с ръце Алекс, обърна се към коня си и закуцука бързо, а кучето остави Саймън и тръгна след него.