Илса Бик - Трилогия Пепел

С пръстите си долови ускорено пърхане, но малко преди да изтърси нещо невероятно глупаво, осъзна, че това беше нейният , а не пулсът на Джак. С усилие на волята остана така още няколко минути, просто за да е сигурна, но въпреки това знаеше, че Джак е мъртъв. Би трябвало да изпита тъга, но я обзе единствено чувство на облекчение, тъй като имаше оправдание да отдръпне ръката си.

– Съжалявам, Ели – рече тя. Около ноктите ù имаше петна засъхнала кръв и по-тъмно червени следи с форма на полумесец, което я накара да изпита отчаяна нужда да вземе душ или вана – изобщо всичко, което би заличило противното зловещо усещане от кръвта на Джак. Но не трябваше ли да потърси нещо, с което да го покрие? Може би нещо в раницата му. – Мисля, че дядо ти е мъртъв.

– Не. – От устата на Ели пръсна кръв. Зъбите ù бяха оранжеви, а дънките ù – лекьосани на чатала с тъмни на цвят петна. – Не, не, това е лъжа!

– Не те лъжа. – Боже, единственото, което искаше, беше да се махне от тази откачена планина и да се върне при колата си. Но какво се бе случило все пак? Ами ако – страхът впи нокти в гърдите ù – ако се случеше отново?

„Трябва да се махна оттук!“ – помисли си тя. Вонята от кръвта на Джак, влажна и с дъх на бакър, спираше дъха ù, но освен нея усещаше и носещата се от Ели миризма – острия, парлив мирис на амоняк – и знаеше, че малкото момиче се е напикало. От кожата на момичето се излъчваше и един още по-неприятен лъх, сякаш е забравило да измие зъбите си. „Махай се оттук, върни се при колата и може би рейнджърът на входа ще...“

Но тогава я сепна една мисъл: „Я почакай... нима е възможно?“.

Стоеше напълно неподвижна.

Не.

Имаше някаква грешка. Сигурно беше така.

Та тя нямаше обоняние. Туморът бе видял сметката му.

Но...

Но там имаше кръв. Усетила беше мириса на кръвта на Джак. Ели се бе напикала и тя бе усетила и тази миризма. В този момент, точно в този миг.

Това бе невъзможно. Сигурно беше игра на въображението ù, болката, шока или... или нещо друго.

Ами ако не беше така?

Почти се боеше да опита отново. И все пак щеше да го направи; трябваше да разбере. С ужас се наведе над Джак и пое дъх, продължително, без да бърза, замислено, а наум си рече: „Гледай сега, било е халюцинация – един от онези странни номера, които мозъкът понякога ти погажда!“.

Но не беше въображението ù. Ето че отново я долови – миризмата беше толкова физическа, че усети как гъделичка носа ù. Напомняше ù за нещо и това беше... опита се да намери сравнение... ами, да, това беше миризмата на мокри монети.

В следващия миг в съзнанието ù светна малка лампичка и неочаквано Алекс видя, съвсем ясно като бял ден, своята малка червена каручка, която бе зарязала навън под дъжда. Така се изплаши, че дори трепна. Онази каручка... на колко години ли е била тогава? На шест? Не, не, на седем, защото сега се зареди върволица шеметни спомени, които проблясваха като фойерверки: павиран вътрешен двор, бели рози, плъзнали нагоре по дървена решетка, ленивото бръмчене на пчелите и тогава се появява майка ù, нейната майка, нейната прекрасна майка, която стои изправена до баща ù, а самият той казва: „Тъй като си на седем, решихме, че си достатъчно голяма, за да знаеш как да се грижиш за вещите си!“.

Татко. Алекс пое силно дъх. Въздухът нахлу в устата ù и премина над езика и тогава тя усети миризмата – тръпчива... остра и... сладка. Кафе – това беше вкусът на кафе и... и на понички . Беше повърнала всичко, но сега усещаше вкуса му, усещаше миризмата му.

Алекс си помисли: „О, боже мой!“.

Барет ù беше говорил за Края: за загубата на едни функции, за отмирането на други способности и, може би, за необходимостта от приемане на болкоуспокояващи – това беше начинът, по който докторите искаха да кажат, че ще бъдеш упояван с лекарства, докато накрая тихо и кротко не заспиш вечен сън.

Но Барет не бе сигурен дори в това, защото Краят можеше да настъпи много бързо. Туморът щеше да продължи да нараства все повече и повече, а там горе нямаше кой знае колко място. Щеше да създаде такова налягане в това затворено пространство, че накрая мозъкът ù щеше да цръкне от черепната кутия, също като паста за зъби от тубичка. А това щеше да бъде сигнал за изгасяне на светлините, докато всичко, което караше часовника ù да тиктака – сърце, бял дроб – чисто и просто не спре.

Трябва да знаете, че Барет никога не изричаше категорично мнение, тъй като всеки случай беше различен. Не можеше да ù каже какво да очаква, защото, хм, досега не беше умирал. Няма две мнения по този въпрос. Ала тя беше категорична за едно: Барет нито веднъж не бе споменал, че когато настъпи Краят, би могла да си върне изгубеното.