Илса Бик: Трилогия "Пепел"

– Може и така да е. Всъщност вече не вярвам в нещата, които пиша. Хората пет пари не дават. Повечето от тях притежават концентрацията на комар и просто не се трогват. Като онази глупост, че бойните операции в Ирак били приключили? Ама че дивотия! Всичко е въпрос на политика. И никой не ни казва, че за момчетата, които още са там, важат същите правила за водене на бой и че има много стрелба... – Гласът на Джак пресекна и той въздъхна, след което прокара ръка през падналия на лицето си кичур снежнобяла коса. – Съжалявам. Като говоря за това, звуча сякаш съм ядосан и озлобен. Но не е така. Аз просто...

– Но би трябвало да си бесен – обади се Ели в прилив на неочкавана ярост. – Баща ми е мъртъв, но никой няма да иде в затвора. Него го взривяват, а аз получавам само едно глупаво куче. Как е възможно това?

– Стига, Ели, говорили сме вече за това. По време на война...

– По време на война ли? Що за отговор е това ? – Момичето метна останалата част от поничката на кучето. Животното отстъпи учудено няколко крачки назад и стрелна неспокоен поглед към Джак.

Алекс не можа да се стърпи и рече:

– Трябва да си по-мила с дядо си. С нищо не ти е виновен.

– Кого го е грижа за твоето мнение? Ти не си ми майка. Дори не те познавам! – Ели изрита газовия котлон на Алекс. Миниатюрният котлон се обърна и пресата за кафе се катурна на скалите сред фонтан от стъкло и гореща течност. Кучето отскочи встрани с уплашено скимтене. – Никой не те е питал!

– Ели! – Джак протегна ръка към своята внучка. – Достатъчно !

– Мразя това нещо. – Ели се дръпна настрана. – Мразя това, мразя те и теб, мразя тази гора, мразя всички ! Просто ме остави на мира!

– Успокой топката! – отсече рязко Джак, чието търпение се бе изчерпало. – Иди да се поразходиш. И да се вземеш в ръце, чуваш ли ме?

– Хубаво! – отвърна сопнато Ели, след което натъпка слушалките в ушите си и закрачи троснато към пътеката, по която Алекс бе вървяла предишния ден. Кучето припна подире ù, но момичето подхвърли кратка заповед през рамо:

– Стой! – Кучето се поколеба, след което пристъпи несигурно към момичето. Ели взе една пръчка и я вдигна, сякаш е бейзболна бата. – Стой, ти казах, глупаво псе, стой !

– Ели! – изрева Джак. – Да не си посмяла да удариш кучето! Мина, ела! – Щом кучето се спусна обратно, Джак се обърна към момичето: – Скъпа, миличка, защо трябва да си толкова лоша?

– А защо не? – отвърна Ели. – Като бях добра, нищо не спечелих от това – сетне се завъртя на пета и се изгуби в гората.

– Беше много трудна година. След като майка ù се запиля, един господ знае къде, а моята Мери почина, останах само аз – рече Джак, събрал в шепата си строшеното стъкло. – Слушай, ще се радвам да платя за това.

– Не, не, няма нужда. Разбирам – отвърна Алекс, въпреки че ù беше писнало. Джак наистина беше мил, но тя си имаше свои собствени проблеми, а сега бе останала и без преса за кафе. Слава богу, че си носеше разтворимо. След това направи бърз преглед на котлона и едва не простена. Две от подпорите бяха изкривени, а и не ù харесваше как беше усукан маркучът за газта. С нейния късмет имаше доста да блъска с някой камък, докато изправи огънатия метал. – Внимавай да не се порежеш, Джак.

– О, аз съм доста жилав гърмян заек. Е, като изключим старата машинка. Преди шест месеца ми сложиха нов пейсмейкър. – Джак изсипа стъклата в празната кесия от поничките. – Единственото, което ме тревожи, е Ели. Тя е като бомба с часовников механизъм. Надявах се, че ако се махнем за малко от града и отидем, да речем, за риба... Хората нямат лоши намерения, но мисля, че съчувствието ù идва в повече.

Алекс знаеше това от личен опит. Хората винаги казваха „толкова съжалявам“, а всъщност съжалявам е просто една дума, която изричаш, само защото така е по-възпитано, отколкото да изтърсиш: „Ха, по-добре ти, отколкото аз“.

– Майка ù къде е?

– Да пукна, ако знам – изсумтя Джак. – Тръгна си една година след раждането на Ели. Заяви, че имала нужда от време, за да подреди мислите си, да намери себе си. Или по-скоро да се затрие . Оттогава не съм я виждал. Разбираш, че светът е сбъркано място, когато те накарат да си извадиш разрешително, за да си вземеш куче, но в същото време позволяват на всеки глупак да има деца. – Той въздъхна. – Голяма част от вината е моя.

– Как така?

Джак махна с ръка към кучето, което се бе изтегнало по корем и дремеше.

– Мина беше моя идея. Когато кучето мине в пенсия – ако е твърде пострадало, за да работи, или е чисто и просто старо – военните позволяват на семейството на неговия водач, стига да иска, да го осинови. Мина беше ранена в експлозията, която уби Дани, и затова ми хрумна, че за Ели ще е по-добре да я има край себе си, сякаш частица от баща ù е още тук. Той обичаше кучето, но Ели го мрази. Всъщност тя не е лошо дете. През повечето време е толкова сговорчива, колкото може да се очаква от едно тъжно, изпълнено с гняв осемгодишно момиче.