Илса Бик: Трилогия "Пепел"

Тишината бе разкъсана от каканижещ звук, нещо средно между косачка за трева и полуавтоматична пушка. В следващия миг забеляза самолета – едновитлов бял апарат, който бръмчеше над долината, отправил се на северозапад. Сведе поглед към часовника си: осем без десет. Мухльото беше точно навреме. След четири дни реши, че е същият самолет, който правеше пробег два пъти на ден, малко преди осем всяка сутрин и двайсетина минути след четири следобед. Определено би могла да настройва часовника си по този тип.

Бръмченето на самолета заглъхна и тишината се спусна отново като стъклен похлупак над гората. От долината далече отдолу долиташе глухото трак-трак-трак на кълвача. В клоните на боровете три врани кряскаха една на друга, а в небето ястреб описваше лениви спирали.

Тя отпи от кафето, долавяйки звука от преглъщането. Вкус и мирис нямаше, просто чаша гореща кафява течност. И тогава с ъгълчето на окото си, леко вдясно, зърна нещо – шаващо, светлокафяво петно. Тя хвърли бърз поглед, като не очакваше да види нищо по-вълнуващо от обикновена катерица или най-много подобна животинка.

Така че появата на кучето успя да я изненада.

Тя замръзна.

Кучето беше слабо, но мускулесто, с широк гръден кош, черна муцуна и козина на тъмни петна. Приличаше на немска овчарка, но доста по-дребно на ръст, което сигурно означаваше, че е още младо. Беше препасано с яркосини на цвят дисаги, а на врата му висеше хлабав метален нашийник.

Надолу по пътеката се чу тихото шумолене на листа. Кучето наостри уши, въпреки че тъмните му очи останаха приковани в Алекс. Тогава оттатък ръба на склона се разнесе мъжки глас:

– Мина? Откри ли нещо, момиче?

Кучето издаде ниско скимтене, ала не помръдна от мястото си.

– Ехо? – Гърлото ù бе силно пресъхнало и затова думата прозвуча повече като грак. Тя облиза устни и се опита да преглътне с език, станал внезапно грапав като шкурка. – Ъ... бихте ли повикали кучето си?

Гласът на мъжа долетя отново:

– Боже мой, съжалявам. Не се тревожи, нищо няма да ти направи... Мина, долу, момиче.

Кучето, Мина, веднага се подчини и легна по корем. Това беше обнадеждаващо. По този начин то не изглеждаше чак толкова свирепо.

– Легна ли? – извика мъжът.

„Ами ако не беше? Тогава какво?“

– Ъхъм.

– Отлично. Почакай малко, вече сме почти... – В следващия момент на високото с мъка се изкачи мъж с буйна бяла коса и тояга в дясната ръка. Облечен беше като дървосекач, чак до полото с висока черна яка под червената вълнена риза. Малка брадвичка в калъфка висеше на здрава халка, прикрепена към рамката на войнишката му раница.

Момичето, хлапачка с руси плитки, вървеше на една-две крачки подире му. На гърба си носеше ежедневна розова раница „Хелоу Кити“, както и същите на цвят розов анорак и шал. В ушите ù бяха натъпкани малки бели слушалки, а звукът беше толкова силен, че Алекс успяваше да долови приглушеното думкане на басите.

– Привет – поздрави възрастният мъж и кимна към пресата за кафе на Алекс. – Надуших го още на половината път нагоре и реших да оставя носа да ме води, само дето Мина ме изпревари – подаде ръката си. – Джак Кранфорд. А това е внучката ми, Ели. Ели, кажи здрасти.

– Здрасти – рече момичето безучастно. Сигурно беше осем- или деветгодишна, помисли си Алекс, а вече бе натрупала такава враждебност. Главата на детето се поклащаше едва-едва в такт с музиката.

– Привет – отвърна Алекс, която отказа да приеме десницата на възрастния човек не само защото изобщо не познаваше този тип с неговата брадва, куче и начумерена внучка, но и защото начинът, по който кучето не я изпускаше от очи, я караше да си мисли, че животното би било щастливо да се докопа преди него до ръката ù.

Възрастният мъж стоеше в очакване с колеблива усмивка на лицето и растящ въпрос в очите. Но тъй като Алекс не се отзова, той сви рамене, прибра ръката си и рече дружелюбно:

– Няма нищо. На твое място аз също не бих се доверил на човек като мен. И съжалявам за Мина. Постоянно забравям, че в Уакамау все още има някоя и друга глутница диви кучета. Сигурно те е изплашила до смърт.

– Няма нищо – излъга тя и си помисли: „Диви кучета ли?“.

Тишината се проточи. Хлапето продължаваше да си тактува с отегчен вид. Кучето дишаше тежко, провесило език като измокрено розово флагче. Алекс забеляза, че очите на мъжа прескачаха ту към нея, ту към палатката ù и обратно.

– Винаги ли си толкова приказлива? – попита той.