Илса Бик: Трилогия "Пепел"

– Ами... – Защо възрастните все успяваха да излязат от ситуация, казвайки неща, които от нейната уста биха прозвучали грубо? Опита се да измисли нещо неутрално: – Не те познавам.

– Имаш право. Както вече споменах, казвам се Джак. А това са Ели и Мина. А ти си?

– Алекс. – Пауза. – Адеър. – Идеше ù да се изяде от яд. Отговарянето на въпроси беше рефлекс, също както и неспособността да пренебрегнеш един учител.

– Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Веднага трябваше да се сетя, че в теб има нещо ирландско с тия леприконски очи и червена грива. По тези места човек не се натъква на много ирландци.

– Живея в Евънстън – сякаш това обясняваше нещо. – Ъ... но баща ми беше от Ню Йорк. – Какви ги вършеше?

Мъжът повдигна лявата си вежда и рече:

– Разбирам. Значи си тук сама?

На този въпрос реши да не отговаря.

– Не чух кучето ти да се приближава.

– О, това изобщо не ме учудва. Боя се, че обучението си казва думата. Всъщност тя не е моя. Технически погледнато, кучето е на Ели.

– Дядооооо... – подбели очи хлапето.

– Но, Ели, би трябвало да си горда с нея – отвърна Джак, а на Алекс рече: – Мина е от породата малиноа, тоест... белгийска овчарка. Всъщност тя е РВК, работещо военно куче. Обучена е да открива бомби, но сега е в пенсия. – Изви устни в усмивка, пълна със съжаление, каквото обаче не се четеше в очите му. – Беше на сина ми, Дани... бащата на Ели. Убит по време на служба. В Ирак, преди около година.

Момичето стисна устни, до ъгъла на челюстта ù плъзна ярка червенина, но не каза нищо. Алекс усети леко пробождане на съчувствие към детето.

– Ами... тя е много хубаво куче. – В мига, в който думите излязоха от устата ù, тя потръпна. Добре знаеше в какво неловко положение изпадаха хората, щом научеха, че си изгубил родител. Дори самата дума по някакъв странен начин те кара да се чувстваш, сякаш вината е твоя.

Очите на момичето, светли и сребристи, се плъзнаха от лицето на Алекс надолу към земята.

– Тя е само едно глупаво куче.

– Ели – започна Джак, но премълча онова, което се канеше да каже. – Моля те, извади слушалките от ушите си. Не е възпитано така. Освен това звукът е прекалено силен. Ще си повредиш слуха.

Момичето подбели очи отново, но въпреки това махна слушалките и ги остави да висят на врата ù. Последва ново неловко мълчание, при което Алекс изтърси импулсивно:

– Току-що направих кафе. Ще пиете ли?

Момичето я изгледа с поглед, който казваше: „Хей, аз съм дете“. Но Джак каза:

– С удоволствие, Алекс. Ние също можем да допринесем с нещо – смигна ù Джак. – Няма да повярваш, но тук има малко понички.

– Дядооооо – обади се момичето. – Нали щяхме да ги пестим .

– Няма нищо – намеси се бързо Алекс. – Току-що закус...

– Ще ядем понички. – Гласът на Джак прозвуча остро и Алекс долови призраците на множество стари пререкания.

– Добре, би било чудесно – изчурулика Алекс така весело, че прозвуча като Алвин[3] на скорост. – Обичам понички.

– Сигурно са стари – каза Ели.

Поничките бяха стари – Алекс още имаше усещане за храна – но силно просмукани от влага. На вкус ù се сториха като мокро тесто.

– Обикновено нося със себе си френската преса, този път обаче забравих да смеля зърната предварително. – Джак добави суха сметана в канчето си и я разбърка. – Наложи се да натроша зърната с брадвата.

Ели отчупи още едно парченце от поничката с шоколадова глазура и захарни пръчици и подхвърли майсторски залъка на кучето, което го улови още във въздуха.

– Това не значи ли, че си пристрастен?

Джак се изчерви. Алекс изпита съчувствие към възрастния мъж и рече:

– Аз бих направила същото.

Ели ù хвърли унищожителен поглед, но Джак се изкиска:

– Е, не ти го препоръчвам. Кафето стана толкова силно, че зъбите ми изтръпнаха... Ели, скъпа, от тази поничка на Мина ще ù стане лошо. Шоколадът е вреден за кучетата.

– Нищо ù няма – отвърна Ели и подхвърли още едно парче на кучето.

– Та, значи, откъде сте? – смени темата Алекс.

– Минеаполис – отвърна Джак. – Преди бях репортер, чуждестранен кореспондент за „Трибюн“. Не съм написал нито ред, откакто Дани умря. Редакторът ми направо си скубе косите. А това е истинско предизвикателство, като се има предвид, че вече е плешив, но иначе е добър човек.

– Затова ли го наричаш мухльо всеки път, щом затвориш телефона? – изсумтя Ели.

„Какво му става на това хлапе?“

– Учителят ми по английски каза, че писателят е най-лошият съдия на собствената си работа – рече Алекс.