Илса Бик - Трилогия Пепел

Като например усета за миризми.

Вкуса на храната.

Баща си. Майка си.

Но сега бе доловила мириса на кръвта на Джак. Изплували бяха и онези забравени спомени за детската ù каручка, за белите рози и за майка ù. Беше чула гласа на баща си. В устата си усещаше горчивия вкус на повръщано и беше будна, не сънуваше.

Вероятно тъкмо това имаха предвид хората, като казваха, че преди да умреш, животът преминава пред очите ти. Не знаеше дали е така. Никога не бе питала Барет за това. Ако трябваше да бъде честна, просто не беше сигурна дали иска да знае. Разбира се, чувала бе за най-различни предсмъртни преживявания. Гледала беше „Дух“[4] и знаеше как звучат повечето истории: любимите ти хора, които са починали преди теб, се появяват и чакат да влезеш в светлината. Но това беше тъпо. Надеждите на хората и онова, което се случваше наистина, бяха две различни неща. Имаше достатъчно научни познания, както и немалък личен опит. Мозъкът е загадъчен орган. Затрива обонянието ти, отнема ти вкуса към храната и поглъща голяма част от спомените ти. Така че прекъсваш кръвоснабдяването на мозъка, затриваш клетките от глад за кислород и когато ритнеш камбаната, може пък да видиш бяла светлина. Кой знае? Не и Алекс. Нямаше никаква представа какво да очаква в Края.

Освен ако не е това.

Освен ако това не е нейният край, който предстои да изживее.

Кучето изскимтя.

– Погледни. – Гласът на Ели беше дрезгав и пресеклив. Над горната ù устна лъщяха оцапани с кръв сополи. – До палатката ти.

„Не, не, разкарай се, остави ме на мира.“ Страх прониза сърцето ù. Ако отклонеше вниманието си, дали всичко това – миризми и спомени – нямаше да изчезне? Искаше само да се покрие на някое тихо място и да се съсредоточи върху онова, което се случваше с нея.

– Какво? – отвърна тя, но щом зърна кучето, което се мъчеше да се изправи на крака, потисна недоволството си. Животното изглеждаше зле, зашеметено. Кръв се процеждаше като гъст сироп от дълбока рана на главата му. Дишайки тежко, кучето пое несигурно към тялото на Джак, като газеше сред пръснатите наоколо мъртви птици и оставяше по скалите кървави следи от лапи. С изострено внимание Алекс следеше напрегнато как Мина започва да души тялото на Джак. Нямаше никакъв опит с кучетата. Не отказваха ли някои от тях да се разделят с мъртвите си стопани? Боже, какво щеше да прави, ако Мина...

Кучето почна да лае, ожесточено и много силно. Алекс подскочи от уплаха.

– Млъквай, глупаво псе! – Ели притисна окървавените си ръце към ушите си. – Млъкни, млъкни!

– Шшт, шшт, Мина, шшт – рече Алекс. Лаят беше нетърпим като пушечна стрелба. Тръгна напред без ясна представа какво ще прави, искаше само кучето да млъкне. Протегна ръка към животното. – Хей, Мина.

Кучето изръмжа, обърна рязко глава и оголи зъби. Издавайки слаб вик, Алекс дръпна ръката си назад и в същия миг долови миризмата на мокра козина – и на нещо друго, нещо примитивно, рунтаво и диво.

Какво беше това? Алекс усети как фините косъмчета на тила ù настръхват. Миризмата беше непреодолима, носеше се на талази от животното. Алекс беше дяволски сигурна, че никога през живота си не е усещала подобен мирис.

– Добре – рече Алекс, а една вена на шията ù туптеше. – Добре, момиче, всичко е наред. – Без да се оглежда, тя отстъпи назад, усети нещо меко под крака си и тогава чу пукане и хрущене, тъй като бе стъпкала с ботуша си една птица. Миг по-късно зловонието от размазаните черва на животното се изви нагоре към ноздрите ù, при което слаб стон на отвращение си проправи път през стиснатите ù зъби.

„Остави кучето, нека Ели се оправя с него.“ Въпреки студа, по шията ù се стичаха струйки пот, а устата ù се изпълни с остър металически вкус, който се примеси с дъха на застояло повръщано. От нея се разнасяше миризма на топла сол и студен страх. „Събери си багажа, вземи детето и се омитай от тази планина, докато все още можеш.“

Независимо от това с какви думи и колко високо я подканяше, Ели не помръдна от мястото си. Ядосана и с разядено от нервите търпение, накрая Алекс улови момичето за китките и рече:

– Ели, чуй ме добре. Трябва да тръгваме.

– Не. – Момичето се освободи с рязко движение и отново притисна ръце към ушите си. Детето беше безумно силно. – Никъде няма да ходя с теб!

– Не можеш да останеш тук.

– Напротив, мога. Точно ти няма да ми казваш какво да правя.

– Ели, съжалявам за дядо ти, само че той е мъртъв, а ние трябва да се махнем оттук. Трябва да разкажем на някой какво се случи. – Тогава ù хрумна нещо: – Дядо ти би искал да си на сигурно място.