Патрик Тили: Носител на смъртта

А междувременно, трима от основните играчи липсваха. Къде, в името на Талисмана, бяха? След няколко дни търговската делегация на племето щеше да е готова да отпътува за ежегодното събиране край бреговете на Великата Река. Мистър Сноу имаше два избора — да тръгне с тях или да остане. Облачният воин също разполагаше с два начина да върне Кадилак и Клиъруотър: да ги превози незабелязано на борда на някой от гигантските кораби с колела, пътуващи по Великата Река към търговския пост или да ги измъкне по някой по-пряк наземен маршрут през територията, принадлежаща някога на Айо-Ва и Не-Браска.

Преди година Брикман се беше скрил на един от корабите с колела във търговския пост и беше заминал за Огнените Шахти на Бет-Лем. Ако тогава бе успял да завърши пътуването, без да бъде забелязан, може би сега щеше да реши, че това е най-добрият начин да се върнат обратно. Сред суматохата на търговските сделки, където мютите товареха и разтоварваха корабите с колела, щеше да им се отвори чудесна възможност да се промъкнат на брега. Веднъж стигнеха ли дотам, щяха да се смесят с племенната делегация, която тогава щеше да се връща към дома през равнините през периода на примирие, познат като «Ходене по Водата».

Да, това беше разумният начин, но пътуването от Ни-Исан отнемаше много дни, даже седмици. Да си намериш място на кораба с колела, където трима души могат да останат незабелязани дни наред, не беше лесна задача. Мистър Сноу се беше качвал за кратко на такава лодка за кратка аудиенция с лорд Яма-Шита. Бяха гигантски съоръжения, но също така возеха многоброен екипаж, който непрекъснато шеташе насам-натам като мравки на торище. Пък и корабите с колела идваха до търговския пост само веднъж годишно. Връщането по този маршрут означаваше, че трябва да улучат точната лодка в точния момент. Облачният воин бе достатъчно изобретателен, за да се сдобие с нужната информация, но какво щеше да стане, ако изпуснат лодката? Или избягат твърде рано и не успеят да последват дългия, но по-безопасен път към дома?

Дилемата на мистър Сноу произтичаше от желанието му да бъде на избраната точка на пристигане, в случай че се нуждаеха от силите му, за да отблъснат евентуалните преследвачи. А беше повече от сигурно, че щяха да ги преследват.

През годините на търговски взаимоотношения, той беше взел да разбира характера на Майсторите на желязото и манията им по «репутацията» — това, което мютите наричаха «достойнство». Заради статуса им на воини, това беше концепция, която и двете раси споделяха, но в различна степен. Като цяло мютите известно време ближеха раните по наранената си гордост, а после опитваха пак. За Майсторите на желязото загубата на репутация беше непоносима и ако доброто име на потърпевшия не можеше да се възстанови, това често водеше до самоубийство. Тази загриженост за честта, безупречното поведение и съвършеното представяне касаеше само чистокръвните управляващи класи. По-низшите раси не бяха обременени с такива грижи. Което, според неговия информатор, обясняваше защо боговете са ги обрекли на живот в робство.

Да… Като се има предвид същината на мисията на Кадилак, бягството им определено щеше да доведе до загуба на репутация и засегнатите власти щяха да направят всичко възможно да ги заловят отново.

Щяха да хвърчат глави, ако не успееха. Мистър Сноу, който беше в пълно неведение относно причинения от триото хаос в Херън Пуул, не знаеше, че след кървавата равносметка доста глави вече се търкаляха по земята. Единственото, което го интересуваше бе, че Майсторите на желязото са упорити противници, които не признаваха поражението. Затова трябваше да бъде на разположение, в случай че преследваха младите му повереници в сърцето на Плейнфолк. Но нямаше как да бъде на две места едновременно, нито можеше да се колебае повече. Оставаше му по-малко от седмица да вземе решението си.

Може пък Небесните Гласове да се съгласят да го напътстват. Той се бе допитвал до тях много пъти през изминалата година, но те посрещаха въпросите му за Клиъруотър, Кадилак и Облачния воин със смущаваща тишина. Той се изкатери пълзешком на любимата си скала, седна с кръстосани крака, пое си дълбоко въздух няколко пъти, докато се възхищаваше на гледката, сетне затвори очи и вдигна глава, отваряйки съзнанието си към небето.

За известно време изглеждаше, че персоналът на това бюро по духовни съвети е излязъл в обедна почивка, но накрая пред вътрешното му око се появиха серия от картини. Образи на смърт и неописуема разруха белязаха душата му — зловеща драма, в която му бе отредена главна роля.